— Защото свекър ми взе Витек още такъв е сополанко, та се изхрани у нас. Така беше и с другото.
— Нима се застъпвам за Козеловица?… Казвам само каквото мисля. Трябва и тя, жената, да подири някаква печалбица, че няма какво да сложи в гърнето.
— Така си е, няма Козела, няма кой и да открадне.
— А пък с Агата се излъга: вместо да умре бабичката, оздравя си харничко и си излезе от нея. Сега се оплаква по селото, че Козеловица всеки ден й надумвала, че не бързала да умре, само и само да я ощетяла.
— Сигурно ще се върне пак у Клембови: къде другаде ще се подслони?
— Не ще се върне: жалба й останало към роднините. Клембовица не й се щеше да я изпусне, че и постелки си има старата, па и някоя пара спестена, но тя не иска да остане; пренесе си раклата у помощничката и гледа само къде би могла да си умре спокойно.
— Ще поживее тя още, па сега във всеки дом ще може да върши някаква работа, макар гъските да изкара на паша или кравите да понагледа. Ягна къде се е пак дянала?
— У органистови навярно, на момата им якички везе.
— Време ли е за забава, като че се е свършила работата в къщи!
— Още от празниците все там си седи — оплака се Южка.
— Ще я наредя аз нея, та ще ме запомни… Подай ми детето! — рече Ханка.
Тя го взе при себе си и щом разтребиха след обеда, натири всички по работа. Остана самичка в стаята и слушаше как децата си играят под прозореца, нагледвани от Билица, а в другото отделение Борина лежеше както винаги самичък, гледаше промъкващата се през прозореца ивица слънчева светлина, движеше пръстите си в нея и тихичко си приказваше нещо като някое оставено само дете.
И по село зацари пустота, защото настана чудесно време и всеки, който можеше да се движи, излезе на работа в полето.
Времето се бе задържало още от празниците и всеки ден беше все по-топло и по-ясно.
Дните вече ставаха по-дълги, със замъглени и сиви утрини, тихо затоплени пладнини, привечер с разпалени зари на слънцето — дни на същинска пролет.
Някои от дните се мъкнеха тихичко като разискрени на слънцето потоци, възхладнички като тях и като тях прозрачни и разиграни по бреговете, празни и синкави, тук-там само жлътнали се от млечка, бялнали се от парички или пък позеленели от върбовите филизи.
Идваха и напълно топли дни, нагрени, възвлажни, къпани в слънце, лъхащи свежест и тъй напоени с растеж, тъй набъбнали с пролет, тъй опити със сила, че когато вечерно време утихваха птичите гласове и селото заспиваше, сякаш се усещаше напорът на корените в земята и извисяването на стъблата и се чуваше тихото шумолене на разпукващите се пъпки, устремът на растежа и гласовете на създанията, които излизат на божия свят…
Имаше и други дни, съвсем различни от тези.
Без слънце, замъглени, сивосинкави, ниски, забулени от коремести облаци и душни, тежки, които удряха в главата като водка, та хората се чувствуваха като пияни; дървесата се гърчеха в трепет и всяко създание, обзето от някакво умиление, се устремяваше и политаше неизвестно къде и защо, та на човека му идеше да вика, да се протяга или да се гуши, па макар и по тия мокри треви, както правеха оглупелите кучета.
Или пък дохождаха дни дъждовни още от сутринта, обвити като в погребални плащаници, та не можеше да се види нито свят, нито улици, нито схлупените къщи из мокрите овощни градини. Дъждът валеше бавно, упорито, непрекъснато; еднакви, сиви треперливи нишки като че ли се размотаваха от някакво невидимо вретено и свързваха небето и земята, та всичко се беше безропотно навело и гизнеше, вслушано в честото пършолене и шуртенето на потоците, които като бели повесма се стичаха из черните ниви.
То беше нещо обикновено, както всяка година през първите дни на пролетта, и никой не се чудеше на това, нямаше време да размисля, тъй като зората пъдеше народа на работа и чак късен мрак го връщаше у дома, та едвам стигаше време на хората да вечерят и да си починат малко.
Поради това и Липци бе пусто по цели дни, под охраната само на старците, кучетата и градините, които все по-гъсто забулваха къщята. Понякога само някой просяк преминаваше, съпровождан от кучешки лай, или пък кола дохождаше на воденицата и улиците пак опустяваха, а онемелите къщи назъртаха с напечените си прозорчета през овошките към безкрайните полета, които като море от ниви обграждаха цялото село, към полята, прегърнали като родна майка дечицата си в скута и ги държаха в хранителна прегръдка до пълната си гръд.