То се знае, че що бяха дни, все бяха работни, топли, оросявани с дъжд, веднъж дори пухкав сняг заваля и посиви полята, но за кратко, защото слънцето веднага го глътна — ето защо не бе и за чудене, че в село затихваха свадите, крамолите и всички големи разправии: работата запрягаше всички в корави яреми и навеждаше главите им към земята.
И вече всяко утро, щом роената зора разтвореше сивите си очи и първите чучулиги запееха, селото ставаше на крак, вдигаше се шум, хлопаха се вратни, понасяха се детски плачове, крякане на изкарвани на паша гъски и веднага извеждаха и запрягаха конете, момчетата караха плуговете, товареха картофи на колите и тъй бързо се разнасяха низ полето, че след няколко мига в селото наставаше пак тишина и пустота. Дори в черква почти никой не стъпваше, та музиката на органа се разнасяше из празния храм, разливаше се из по-близките ниви и чак когато зазвънеше камбанката, народът коленичеше на утринна молитва.
Всички излизаха на работа, а почти не се забелязваха из нивите; едва като се призре човек по-внимателно, можеше да види тук-там плугове, напънати в работа коне, някъде кола на слога и жени, които като червени гъсеници се движеха из просторните поля, под ясното и високо небе.
А наоколо, от Рудка, от Воля, от Модлица, от всички села, които изпъкваха с кичурите на градинските дървета и с белите си стени през синкавия въздух, се разнасяха пълните с провиквания и песни екове на работата. Докъдето око стигаше зад граничните могили, навсякъде се виждаха мъже да сеят, плугове да орат, хора да садят картофи, а по песъчливите ниви се вдигаше вече прах след браните.
Само липченските земи лежеха във вкочаняла тишина, печални и заглъхнали като безплодни ветровити места или като съхнещи всред млада гора дървета. Защото бяха изоставени като сираци и лежеха, боже мой, почти неразорани, защото женските ръце не можеха да свършат и колкото за десет мъже, макар че цяло село се трудеше и потеше от зори до мръкнало.
Какво можеха да сторят сами? Залягаха само около картофите и лена, а по останалата част от полето се привикваха все по-шумно яребици или често подскачаше зайче, и то тъй бавно, че можеше да се преброи колко пъти се бялваше задницата му при тичането из есениците. Враните на цели ята пълзяха по угарите, които се простираха лениво под слънцето и напразно чакаха човешка ръка.
Каква полза за народа, че настъпваха чудно хубави дни, че ставаха в утрини като окъпани в сребро златни потири, че бяха зелени и миришеха на билки, затоплени и пеещи с птичи гласове, че всеки ров бе позлатен от жълтурчета, че всяка межда се пъстрееше като панделка, обшита с парички, а ливадите сякаш поръсени с цветове от розови пухчета, че всяко дръвче бе набъбнало от зеленина и в цял свят напираше такава пролет, та изглеждаше, че цялата земя кипи и клокочи от този пролетен растеж!
Какво от това, когато нивите Лежеха неизорани, непосети, необработени като здрави и силни ратаи, които само се протягаха на слънце и прахосваха цели седмици на вятъра, а на тучните плодородни ниви вместо жита се жълтееше саморасъл синап, тръни виреха нагоре глави, лобода се люлееше по трапчините, пирей се ръждавееше, по есенните орници никнеха разни бурени, а по стърнищата стърчеха мащерки и високи лопени и като самонадеяни жени се ширеха из полетата! Всичко, което тлееше притаено и до това време живееше в страх, сега бързо се разрастваше, пробиваше си буйно път из браздите към лехите и завладяваше нивите.
Дори някакъв страх вееше от тия напуснати ниви.
Изглеждаше, като че ли горите, наведени ниско над угарите, си приказваха учудено, като че ли потоците по-плахо се провираха между пустите места, а вече отрупаните с бели пъпчици трънки, крушите по слоговете, прелетните птици или някой странник от чужди краища, дори поставените като на стража крайпътни кръстове — всичко това се оглежда в почуда и пита ясните дни и пустите неизорани ниви:
— Къде са се дянали стопаните? Къде, къде са ония песни и буйната радост?
Само плачът на жените им отговаряше какво бе станало в Липци.
И тъй минаваше ден след ден, без никаква промяна към по-добро; напротив, всеки ден все по-малко жени излизаха на полето, защото едвам успяваха да привършват изоставената къщна работа.
Само у Боринови всичко вървеше както обикновено, но по-бавно от други години и малко по-лошо, понеже Петрек сега се учеше на полска работа; ала все някак вървеше, тъй като не липсваха помощни ръце.
Ханка, макар и още в постелята, нареждаше всичко тъй умело и твърдо, че дори самата Ягуша трябваше да се запретва на работа. Нищо не забравяше тя: стоката, болния, къде да орат и къде да сеят, та и децата, защото от кръщенката Билица вече не дохождаше, заболял беше. И тя цели дни лежеше сам-самичка и виждаше хора само на обед и вечер или Доминиковица, която я навестяваше по веднъж на ден. Никоя от съседките не се показваше, дори Магда, а пък за Рохо като че ли и споменът се беше загубил: откак замина със свещеника, не се върна вече. Страшно й беше дотегнало това лежане, та не се скъпеше нито за по-тлъстичка гозба, нито за яйца, нито за месо, само и само по-скоро да се съвземе, дори поръча да заколят кокошка и да я сготвят с кисело зеле; наистина, тази кокошка не носеше вече яйца, но все струваше две злоти.