— Тичайте да го вземем от тях и да ги набием тия крадци! — кресна Гулбасовица.
— Да ги изтрепем за тая пакост!
Страшен врясък избухна към току-що изгрялото слънце, захванаха да изтеглят колове из плетищата, размахваха пестници, въртяха се наоколо или пък изтичваха с викове нейде напред, че нова беда се бе случила.
Дотърча разплакана помощничката, че им откраднали колата от двора.
Всички застанаха като вдървени, сякаш гръм удари нейде наблизо, та дълго време въздишаха, разперваха ръце и се споглеждаха ужасени.
— Кон и кола откраднали… Това вече не е било друг път в селото.
— Някаква напаст се струпва въз Липци.
— И от неделя на неделя все по-зле!
— По-рано за цели години толкова не се е събирало, колкото сега в един месец.
— И как ли ще свърши всичко това, как ли! — шепнеха си разтревожени.
Изведнъж се спуснаха след помощника към Балцерековата градина, където се виждаха дирите на коня по росата и по прясната пръст чак до помощниковата плевня; там крадците впрегнали коня в колата, избиколили из нивите и излезли при воденицата на пътя, който води към Воля.
Половин селото тръгна натам и разглеждаше мълчаливо дирите, които при изгорелите копи на завоя към гората изведнъж се изгубиха и не можеха да се открият.
Но тази кражба тъй разтъжи всички, че макар да беше чудно хубав ден, малцина се заловиха за работа: мъкнеха се омърлушени, кършеха ръце, съжаляваха Балцерековица и все по-голям страх ги обземаше за имота им.
А Балцерековица седеше пред конюшнята като пред мъртвешки ковчег, подпухнала от плач и вече едвам дишаща, избухваше от време на време в стенания.
— О-ох, едничък мой Дорчо, милото мое конче, моето хубаво помощниче! Едвам десета година караше, от такова е жребче сама съм го отчувала, като свое дете съм го гледала, че се роди в същата година, когато и моя Стахо! Какво ще правим ние сироти сега без тебе, какво?
Тя тъй жално виеше, че всички, които бяха с по-меки сърца, плачеха с нея и жалеха за загубата, защото без кон е като без ръце, особено напролет и когато нямаше мъжете.
Съседките я бяха заобиколили, от все сърце я утешаваха и всички споминаха Дорчо и го хвалеха една през друга.
— Хубав кон беше и як още, кротък като дете.
— Ритна ми момчето, съседке, ама чудо кон беше.
— Истина, имаше буца на крака и беше малко сляп, ама всякога биха дали за него четирийсет рубли.
— А пък като куче беше дяволът, не смъкваше ли завивките от плетищата, а?
— Няма, няма да намерим друг такъв! — нареждаха с болка като над някой мъртвец, а Балцерековица само като погледнеше към яслите, нов рев я разтърсваше и нови жалби я хващаха за гърлото. Празната конюшня като пресен гроб възбуждаше спомена за непрежалимата загуба и щета… Успокои се едва когато й казаха, че помощникът забрал Петрек, Ханкиния ратай, поповия Валек и воденичарския слуга и всички заедно отишли да търсят циганите.
— Ех, ще хванат този, дето клати гората: който знаял да открадне, ще знае и да скрие.
Беше вече доста късно, когато се върнаха и казаха, че няма нито следа от откраднатото, че е изчезнало като камък във водата хвърлен.
И кметът се яви в селото и макар че се мръкваше вече, забра помощника и отидоха с каруца да съобщят в полицията и в канцеларията, а Балцерековица и Мариша от своя страна отидоха да търсят по съседните села.
Но се върнаха с празни ръце, само узнали, че и по другите села станали много кражби. Още по-голяма мъка налегна хората, защото се боеха за стоката си, та кметът нареди стража, и понеже нямаше мъже, по две жени и едно по-възрастно момче трябваше всяка нощ да обикалят селото и да наглеждат. Освен това във всяка къща поотделно пазеха, всички моми отиваха да спят при конете и при кравите.
Но и това не помогна, тревогата още повече растеше, тъй като въпреки всичкото пазене още същата нощ крадци отмъкнаха спрасната свинка на Филипица отвъдната.
Просто не може да се изкаже какво й беше на тая сирота: така беше отчаяна, че и за детето си не би скърбяла повече, защото това й беше всичката стока, с която правеше сметка да се изхрани до жътва; и ревеше, и блъскаше главата си в стените, та страх да те обземе. Изтича дори до свещеника, който от съжаление над нея й даде цяла рубла и й обеща прасенце от ония, които щяха да му се опрасят по жътва.
И народът не знаеше вече какво да прави и как да се отърве от кражби. Настана същински погребален ден, а понеже и времето се развали, още от сутринта ръмеше дъжд и сивото и тежко небе притискаше целия свят, печал обземаше душите, хората се движеха загрижени, въздишаха, тъгуваха и мислеха със страх за най-близката нощ.