Ханка поръча да сложат на застланата с чиста покривка маса по-обилна храна и да ги поканят на вечеря.
Тя внимаваше много за тях, па каза и на другите да бъдат внимателни, та ходеха току-речи на пръсти наоколо и по очите им отгатваха какво им трябва, а пък Ягна като че ли беше напълно изгубила ума си: пременена като за събор, тя седеше и гледаше по-младия като писано яйце.
— Има си той свои дворянки, босите и не поглежда — прошепна Ягустинка, та Ягна цяла почервеня и избяга в стаята си.
Рохо тъкмо бе влязъл и търсеше с очи столче.
— Най-много на това се чудят нашенци, че жепчани са надошли да помагат на Липци! — рече той тихо.
— Не сме били от личен интерес в гората, затова и никой от нас не се сърди — отговори по-старият.
— То всякога е така: когато двама се карат, третия печели!
— Истина, Рохо, ама нека тия двама да се сговорят приятелски, третия здравата ще си изпати — а?
— Умно казваш, господин жепчанино, умно…
— А каквото е постигнало днес Липци, утре може и Жепки да сполети.
— И всяко друго село, господин жепчанино, ако вместо да се поддържат едни други и да се бранят взаимно, те продължават да се карат, да се делят и от злоба да влизат сами в ръцете на врага. Умните и приятелски разположени съседи са като защитни огради и стени: през тях свиня не може да мине да изрови нивата…
— Знаем вече ние, Рохо, всичко това, само че някои още не го разбират и там е всичката беда.
— И на това вече му иде времето, господин жепчанино: хората поумняват…
Веднага след вечеря излязоха пред къщи, дето Петрек вече свиреше с цигулката на събралите се да слушат момичета.
Беше тиха и топла вечер, мъгли като бели кожуси падаха по лъките, калугерици кряскаха по мочурите, воденицата бучеше както винаги, а понякога и дърветата зашумяваха. Небето бе високо, но покрито с тъмни облаци, та само по краищата им се промъкваше разпръсната лунна светлина, а някъде из дълбоките небесни глъбини като из кладенци светеха ясни звезди.
Селото шумеше като кошер преди роене. До късно светеха всички прозорци и до късно по дворища и по улици кипяха притаени шепоти и избухваха весели разговори; момите се усмихваха на ергените и с готовност отиваха с тях край вира, а пък по-старите жени, насядали с гостите по праговете, си приказваха с достойнство и си отпочиваха на хладовина.
На сутринта, току-що небето се заруменило от зората още в ниската синина на съмването, хората почнаха да стават от сън и да се стягат за работа.
Слънцето изгря тъй хубаво, че целият свят, сякаш поръсен със сребърен скреж, възсия в огън, във влажна разискреност и в хладна и свежа утрин. Птичките звънко зачуруликаха, дърветата зашумяха, водите забълболиха, зачуха се човешки гласове и вятърът, който разтърсваше храстите, разнесе из селото тропот, викове, мучене на крави, затрептели тук-там момински песни и всичкия шум и беготня на тръгналите на работа.
По лъките още лежеха бели като сняг мъгли, които на по-високите ниви вече редееха и изрязани и изпоядени от слънчевите бичове, се издигаха като дим от кадилници и като размотана прежда се повличаха към чистото небе. Полетата, още задрямали, лежеха в слана и набъбваха като пъпки, а народът навлизаше полека от всички страни в още росните и сънни ниви, потъваше в прорязаните от слънцето мъгли и се полепваше тихо по лехите, защото от нивите, от дърветата, от синкавите далечини, от бляскавите завои на водите, от мъглите и от понеслото пламналия слънчев диск небе — от целия свят лъхаше такава пролет и шибаше такъв повей на сила и упоение, че дъхът се спираше на човека и душата се тресеше от пресвета радост — радост, която може да се излее само с тихи сълзи, само с въздишка да се изкаже или пък с коленичене пред това пролетно чудо, което се съзираше и в най-слабата тревица.
Та и този многоброен народ се оглеждаше наоколо, кръстеше се набожно, молитви шепнеше и тихо се залавяше за работа, та когато камбаните удариха за черква, всички бяха по местата си.
Мъглите бързо изчезнаха и слънчевата светлина заля полята, докъдето поглед стигаше из липчанската мера, нашарена от ивици зелена зимница, се аленееха женски вълненици, оряха плугове, брани се влачеха, водени от моми, мяркаха се редици от жени, които садяха картофи, а често по черните и дълги лехи ходеха мъже, препасани с бохчи: малко понаведени и с набожен замах на ръката, те сееха зърно в рохкавите и зажъднели ниви…