— Сбогом!
— Ще ви се отплатим, когато потрябва!
— Па като дойдете на черква в неделя, да се отбивате у нас като у свои!
— Поздравете бащите си, па ни доведете и жените си!
— И ако някой се намери в нужда, от все сърце ще помогнем!
— Останете си сбогом, мили хора, и да ви се роди! — викаха те, като махаха шапки и ръце.
Момите и колкото имаше деца вървяха до колите и ги изпроводиха чак извън село. Най-голяма група си отиваше по тополовия път, защото по него се връщаха от три села. Колите се точеха бавно една след друга, те разговаряха весело помежду си, като често избухваха в смях и закачки.
Вече падаше мрак, зарите на залеза гаснеха, само водите тук-там червенееха, по лъките се виеха мъгли и по полята се стелеше вечерна пролетна тишина. Нейде далеко дружно закрякаха жаби…
Изпроводиха ги до кръстопътищата и там се сбогуваха всред смехове и глъчка, но преди да засилят конете, една от момите запя след тях:
А момците се обръщаха от колите и им отговаряха:
Младите гласове звънтяха по росата и радостни се разнасяха по цял свят.
VII
Мъжете си идат!
Тази новина удари като гръм и като пламък се разнесе по Липци.
Истина ли? Кога? Как?
Никой още не знаеше.
Знаеха само, че общинският куриер, който още преди изгрев дотърчал с някакви писма при кмета, казал това на Клембовица, която тъкмо тогава изкарвала гъските на вира. Тя в същия миг се спусна да обади на съседите, а Балцерековите дъщери от своя страна се разкрещяха по най-близките къщи и в късо време цялото Липци беше на крак и се вълнуваше от радостната новина, та чак закипя из къщите.
А беше още рано, току-що зора се бе пукнала и се раждаше майски ден, само че някак причернял и мокър; дъжд като през гъсто сито ръмеше и тихичко плискаше из цъфналите градини.
— Мъжете се връщат! Мъжете се връщат! — вдигаше се крясък по цялото село, носеше се шумно през градини, биеше като камбана из всяка къща, избухваше като пламък във всяко сърце, изтръгваше се от всяка гръд!
Току-що се раздени и селото кипеше като след празнична черква; децата изтичваха с крясък по улиците, блъскаха вратите, жените се обличаха на праговете и вече заничаха с копнеж през цъфналите дървета и през засланящата далнините сивота.
— Всички се връщат! Стопани, ратаи, момчета, всички! Идат си вече! Излезнаха вече из гората, вече са на тополовия път! — викаха една през друга и от всички прагове се понасяха крясъци, а които бяха по-разпалени, изтичваха като луди навън, понякога се чуваше вече и плач, и тропот на втурнали се посрещачки…
Само дървени обувки се чуваха да клепят и кал пръскаше, така тичаха към тополовия път зад черквата — но на дългия, мокър от дъжда път се сивееха само локвите и дълбоко изрязаните следи от колите.
Жива душа не се виждаше под почернелите от дъжда тополи.
Макар и страшно измамени, без да му мислят, се спуснаха с всички сили към другия край на селото, зад воденицата, към пътя от Воля, защото и по него можеха да се върнат.
Но какво ти, когато и тамошният беше пуст! Дъждът се усилваше и присланяше със сива примъгленост широкия изровен път; из вдлъбнатините се стичаше мътна като кал вода, канавките бяха пълни, па и по пътя шуртяха пенести барички, а цъфналите тръни, които ограждаха зеленикавото поле, бяха отпуснали измръзнали цветове.
— Враните хвърчат високо, ще престане дъжда! — рече една, като се вглеждаше напразно.
Отидоха още малко напред, тъй като от изгорелия чифлик някой се мярна и се приближаваше към тях.
А то беше познатият на всички сляп просяк. Кучето, което го водеше за връвчица, силно залая и взе да се дърпа към тях, а слепецът се вслушваше внимателно и тъкмеше тоягата си за отбрана, но като чу разговора, усмири кучето, поздрави с „Да бъде похвален“ и рече весело:
— Разбирам, че са липчанки… а? И нещо много народ…
Момичетата го наобиколиха и една през друга започнаха да му разправят.
— Свраки като че ли ме нападнаха… всички заедно крещят! — измърмори той и внимателно се вслушваше на всички страни, понеже се трупаха наблизо.
Връщаха се вече заедно, просякът се клатушкаше на патериците и на кривите си крака между тях и издаваше напред грамадното си сляпо лице.