Вървеше полекичка и едва дишаше от радост и страх едновременно.
„Разбира се, че и Антек ще пуснат, разбира се!“ — помисли си тя и внезапно се подпря до една ограда, защото тъй я стисна нещо под лъжичката, че едвам не падна. Тя дълго поемаше въздух с разпалените си устни… Не, още се усещаше недобре и твърде слаба. „Ще се върне, ще се върне Антек!“ — разпъваше я радост и желание да крещи, но същевременно я пронизваха някакви страхове, неизвестност и тъмни опасения.
Тя вървеше все по-бавно и по-тежко, като странеше покрай плетищата, защото по целия път се движеха жени, тичаха шумно със смехове, крясъци и светнали от радост, без да се пазят от дъжда, трупаха се по къщите и покрай вира и разпалено приказваха.
Настигна я Ягустинка.
— Знаеш вече, нали? Това се казва новина. Чакахме я всеки ден, а като дойде, сякаш със сопа ме удариха по темето. От кмета ли идеш?
— И той каза същото, дори и писмото прочете.
— Прочел го, разбира се, че е вярно! Слава тебе, господи, ще се върнат, бедничките, ще се върнат стопаните! — шепнеше тя разпалено и разперваше ръце.
Сълзи рукнаха от бледите й очи, та Ханка дори се слиса.
— Мислех си, че ще почнеш да кълнеш, а пък ти на плач го удари, я виж, я виж!
— Що думаш?! Да кълна в такова време! Човек само от злочестина понякога облекчи езика си, но друго седи на сърцето, та щял той, не щял, трябва да се радва, па и да скърби с другите… Не може човек да живее отделно, не може…
Минаваха покрай ковачницата: чуковете удряха гръмко, от огнището бухаше червен огън, а до стената ковачът слагаше шина на колело. Като забеляза Ханка, той се изправи и втренчи очи в пламналото й от треска лице.
— Е какво?… Дойдоха празници и за Липци, а?… Връщат се като че ли някои.
— Всички се връщат, кмета прочел това в писмото! — поправи го Ягустинка.
— Всички ли?… Убийците няма да пуснат веднага, не…
На Ханка закипя в главата и чудно как сърцето й не се пръсна от болка, но тя изтрая удара и като отминаваше, рече със страшна омраза:
— Дано да ти изсъхне езика!…
Тя забърза, за да избяга от неговия смях, който като отровни зъби се забиваше в сърцето й.
Едва пред дома си тя се обърна и погледна наоколо.
— Лепи се, лепи се… тежко ще бъде да се иде с плуг на нивата.
Тя си даваше вид на спокойна.
— Утринен дъжд и танц на дърта баба не траят дълго.
— В такова време с мотика трябва да садим картофите.
— Току-виж, че жените, окъснеят заради новината, но ще дойдат… ходих снощи у тях, всички обещаха да дойдат да отработват.
В къщи вече гореше силен огън; беше светло и по-топло от вън. Южка белеше картофи, а пеленачето врещеше, колкото му глас държи, въпреки залъгванията на по-големите деца. Ханка коленичи пред люлката и взе да го кърми.
— Южо, Петрек да сложи потоници на колата, та да изкарва тор от Фльоркини и да го кара на нивата при Пачешовата ръж. Докато престане дъжда, той ще изкара някоя и друга кола… да не се потрива така без работа!
— Ти с много лошо око гледаш мързеливите — рече Южка.
— Но и аз не си жаля пищялите! — Тя стана и скри гърдата си в пазвата.
— Гледай сега как съвсем ми е щукнало из ума, та то след пладне нали е празник! Свещеника нали рече, че отлага молебствието от Свети Марко за днес, на осмия ден…
— Та нали само в трите дни пред Възнесение се правят такива молебствия!…
— Щом го каза той от амвона, значи, че и в други дни могат да се обикалят кръстовете и да се освещават селските граници.
— Момчетата ще има да си патят днес по границите на мерата — засмя се Южка към Витек, който влизаше.
— Идат вече, идат. Тичай с тях и нареди там, каквото трябва. Аз ще си остана у дома, ще разтребя и ще сготвя закуска. Южка и Витек ще носят на нивата картофи! — рече Ханка на Ягустинка, като поглеждаше към работничките, които, завити с шалове и наметки, та едвам очите им се виждаха, с кошнички и мотички в ръце се събираха до стената пред къщи и очукваха обувките си о прага.
Ягустинка незабавно ги поведе през прелеза към пътя за нивите и бързо навлязоха в черните подгизнали лехи.
Те веднага се заловиха за работа по две на леха, обърнати с глави една към друга, копаеха ровчета с мотичките си, хвърляха картофи в тях, зариваха ги с пръст и същевременно окопаваха напречните редици.
Четири работеха, а Ягустинка помагаше само колкото да подканя.
Ами като не спореше работата!… Ръцете се вкочаняваха от студ, браздите мокри, в обущата се събираше вода, а дрехите страшно се каляха, защото дъждът, макар и топъл и все по-ситен, валеше непрестанно, пръскаше се по отвалените от плуга буци и шумолеше из градините, които бяха надвесили цъфналите си клони над пътя и с някакво удоволствие се излагаха да ги вали.