Но вече клонеше на промяна: петлите пееха, отстрани небето се извисяваше с поразкъсани облаци, ластовици пронизваха въздуха, сякаш на разузнаване, а враните напущаха билата на къщите и се носеха тихичко и ниско над полята.
Жените, прилични на кълбета от измокрени парцали, ровеха, работеха полека и си приказваха, па и дълги почивки си правеха, понеже бяха дошли да отработват, докато Ягустинка, която садеше ходешком грах по браздите, извиши глас и рече, като разглеждаше наоколо:
— Малко стопанки има по полето днес и в градините ги няма никакви.
— Мъжете се връщат, къде ще ти мислят за работа!
— Така си е, готвят сега блажнички гозби и топлят завивките…
— Присмиваш се, ама и на тебе ти треперят прасците за тях! — обади се Козеловица.
— Не отричам, че вече и Липци ми омръзна без мъжете. Стара съм, истина, ама ще си кажа правичката, че макар да са и проклети, и неверници, и пияници, и побойници, но и най-грозния да се яви сега, веднага ще стане и по-живо, и по-весело, и по-леко на човека. Ако някоя каже, че не е така, ще излъже като циганка.
— Чакат ги жените като поле дъжд! — въздъхна някоя.
— Много от тях скъпо ще платят за това чакане, най-напред момите…
— Няма да минат девет месеца, и свещеника не ще смогне да кръщава…
— Стари, па дрънкат пет за четири: та нали за това е създал господ жената! Грях ли е да имаш дете? — надигна укорно глас жената на Гжеля с кривата уста.
— Па ти все това си баеш, все копелетата браниш!
— И всякога, докато съм жива, ще казвам в очите на когото и да било: копеле-некопеле — и то е човешки плод, еднакво право има на тоя свят, еднакво е пред бога според заслугите и греховете си…
Нахокаха я и тежко й се присмяха. Тя заудря с ръце раменете си, за да се постопли, и клатеше глава.
— Помага ви бог, как върви? — викна от прелеза Ханка.
— Благодарим на бога! Добре, само че е мокро.
— Картофите не са ли ви се свършили?
И тя поседна малко на гредичката.
— Носят, колкото трябва; чини ми се само, че са много едро нарязани…
— Много едри, защото наполовина ги режат. У Воденичарови по-ситните цели ги садят. Рохо казва, че такива два пъти повече раждат.
— Немска мода ще да е пък това. Откак се помни в Липци, всякога са рязали картофите за семе на толкова, колкото оченца има по тях — промърмори неодобрително Гулбасовица.
— Моля ти се, та днешните хора не са по-глупави от вчерашните…
— Ех, сега яйцето иска да е по-умно от кокошката и то да предвожда стадото.
— Каза го па и ти! Но и това е истина, че някои хора години имат, а още не са поумнели! — свърши Ханка и се махна от прелеза.
— Подголемила се е, като че всичко Бориново е нейно — промърмори Козеловица, като гледаше подир нея.
— Остави я на мира: чисто злато е, не жена! Не знам дали би се намерила по-добра и по-умна от нея в селото. Нали съм всеки ден с нея, па разбирам. Тя що изстрада и що мъки претегли, бог да зачува…
— И още колко ще й мине през главата… Ягна си е дома и щом се върне Антек, ще захванат чудесии и олелии, ще има какво да се слуша…
— Нещо ми бъбреха, че Ягна с кмета се влачила, дали ще да е истина?
Присмяха се на Филипица, че пита за нещо, което и врабците вече знаят.
— Сбирайте си езиците: понякога и вятъра слуша и разнася, където не трябва! — смъмра ги Ягустинка.
Наведоха се над нивата, мотичките святкаха и понякога звънваха о камъни, а те усилено разговаряха и одумваха цялото село.
А Ханка тръгна от прелеза и мина под вишните бързешком, понеже я закачаха по главата увисналите и мокри клони, сякаш набучкани с побелели вече пъпки и с листенца.
Отиде из двора да нагледа стопанството.
От самите празници не бе се показала от къщи, защото й стана лошо след ходенето на черква. Днешната новина я накара да стане и я крепеше на крака, та макар че сполиташе на всяка крачка, тя назърташе по всички кътища и все повече се ядосваше.
Кравите бяха някак омърлушени и до половина в тор, прасетата съвсем малко пораснали, дори гъските изглеждаха някак странно отпаднали, като съсипани от глад.
— Да беше взел гушка слама да поизтриеш тоя кон! — викна тя сърдито на Петрек, който излизаше да кара тор. Но той измърмори нещо сърдито и продължи нататък.