В плевнята нови ядове: в оставените на тока куп картофи ровеше в най-избраните Ягушиното шипарче, а в отсевките, които отдавна трябваше да се вдигнат на тавана, риеха кокошките. Нахока тя Южка за това, па посегна и към чорлите на Витек, та той едвам се изплъзна и избяга, а момичето се занесе от рев и вайкане.
— Неуморно като някой кон работя, а ти ме навикваш. На Ягна, дето по цели дни се влачи из село, нищо не казваш!
— Хайде стига, стига, глупачко! Сама видиш какво става тука…
— Та можех ли всичко сама да свърша, а?
— Стига де! Носи картофи на жените, че няма да им стигнат!
Вече престана да гълчи. „Наистина момичето не може всичко само да свърши, а пък ратаите!… Пази, боже. Още от сутринта гледат кога ще се мръкне. Да работиш с наемници, е все едно вълци овчари да направиш. Хора без съвест!“
Така си мислеше тя с болка на сърцето и струпа всичкия си яд върху шипарчето, та то се спусна да бяга разквичано, отгоре на това и Лапа го докопа за ухото и затича с него…
Назърна след това в конюшнята, но сякаш за ново огорчение — кобилата обираше огризките по празните ясли, а омърляното като свиня конче дърпаше и ядеше сламата от постелката на одъра.
„Да беше жив Куба да види, сърцето да му се скъса“ — шепнеше тя; като слагаше зад решетката в яслите им сено и ги галеше по мекичките и топли ноздри.
Но по-нататък не отиде: изведнъж й се отщя всичко и такъв плач задави гърлото й, че се подпря до одъра на Петрек и зарева, без сама да знае защо.
Такова безсилие я обзе, че се отпусна в себе си като тежък камък. Божичко, тя не можеше вече да реди своята участ, не можеше, тя се почувствува тъй изоставена в този свят, като някое дърво на ветровито място, самотно и изложено на всякакви беди! И няма пред кого да се оплачеш! Нито края на злата си орис да предвидиш! Нищо, само едно непрестанно тровене с грижи и плачове… Нищо друго освен вечна мъка и очакване на все по-лошо…
Жребчето лижеше лицето й, а тя неволно притуляше глава към шията му и все по-горчиво плачеше.
За какво й е имот, богатство, почит от хората, когато нямаше за себе си нито миг щастие, нищо в целия си живот! Тъй жално си се оплакваше тя, че дори кобилата запръхтя и задърпа веригата си към нея.
Тя се прибра в стаята и като сложи на гърдите си разплакалото се пеленаче, загледа безсмислено изпотените стъкла на прозореца, по които капките се стичаха на бразди.
Детенцето се кошлевеше, като поскимтяваше и поплакваше.
— Мълчи, мълчи, мъничкото ми!… Тате ще си дойде, ще ти донесе едно пиленце… Ще си дойде, па ще те качи на кончето… Мълчи, мъничкото ми! А, а, а! Котараци два! Сиви, черни — два-а!… Ще си дойде татенцето, ще си дойде-е-е! — припяваше му тя, като го люлееше на ръце и ходеше из стаята.
— Пък може и да си дойде! — каза си Ханка, като се спря изведнъж.
Тя пламна в огън, сила напрегна свитите й рамене и такава радост се вля в сърцето й, че току й се искаше да стане, да отиде в килера и да му отреже от свинското, да изпрати да вземат водка от кръчмата за него, дори тръгна вече към раклата да се премени зарад него — но преди да стори това, споменът за думите на ковача падна на наболялото й сърце и се вкопчи в него като с ястребови нокти; тя замря на мястото си и се оглеждаше като за спасение с пламвали очи по къщи и пак не знаеше какво да мисли и с какво да се залови.
— Ами ако не си дойде! Божичко! Божичко! — простена тя и се хвана за главата.
Тя се страхуваше да приказва за това, а този глас бучеше в нея като в дълбок кладенец; клокочеше, кипеше и със страшен крясък се надигаше в гърдите й.
Децата се развикаха и се сбиха; тя ги изтътра из вратата навън и се залови да приготви закуска, че Южка вече назърташе в къщи и лакомо душеше дали е готово.
Сълзите трябваше да спрат и болката да затихне в душата, защото яремът на всекидневния труд се впиваше във врата и напомняше, че работата не може да чака…
И тя залягаше, колкото можеше, макар че краката й се преплитаха и всичко изпадаше от ръцете й. Тя само въздишаше жалостно, като поронваше от време на време и някоя сълза и поглеждаше нажалено в примъгления свят навън.
— Ягуша няма ли да излезе да сади? — вресна през прозореца Южка.
Ханка остави настрана гърнето с борша и припна към другото отделение.
Старият лежеше на една страна, извърнат с лице към прозореца, сякаш гледаше Ягна, която решеше пред сложеното на ковчега огледалце дългата си светла коса.