— Да не е празник днеска, та не излизаш да работиш?…
— Няма да се залетя с разплетена коса.
— От зори си могла вече десет пъти да я сплетеш!
— Можех, ама не я сплетох!
— Ягно, не си играй така с мене!
— Е какво? Ще ме изпъдиш ли, или ще ми отбиеш от заплатата? — озъби й се онази надменно, без да бърза с решенето си. — Нито седя у дома ти, нито пък по твоя милост съм тука!
— Ами къде седиш, а?
— У дома съм си, хубаво да знаеш…
— Като умре тате, ще се види дали си си у дома!
— Но докато е жив, аз на тебе мога да посоча вратата.
— На мене! На мене! — скочи Ханка, сякаш с камшик шибната.
— Закачаш се за мене като репей за кучешка опашка! Лоша дума не съм ти рекла, а ти току хър-мър, като на лис кон…
— Благодари на бога, че не обра нещо по-лошо! — И тя разпери заплашително ръце.
— Опитай се: самичка съм, сирота и никой не ще ми се притече на помощ, ама ще видиш кой ще е отгоре!
Тя отметна косата от лицето си и сърдитите й, пълни с решителност очи пронизваха като с нож; внезапно такава злоба обзе Ханка, че затресе пестници и закряска каквото й дойде на езика:
— Заплашваш, а! Започни, започни само! Невинна, ощетена сирота… Ами… Хубаво знаят хората какво правиш! По всички села ти знаят историите! Неведнъж и не два пъти са те видели с кмета в кръчмата! А когато ти отварях посред нощ вратата, мари, от пиене и от маскарлъци беше пияна като свиня… То веднъж стомна за вода, два пъти… па… Хубаво да знаеш, който вдига шум около себе си, за него тихо си приказват! Ще ти се свърши царството вече, та ни кмета, ни ковача ще могат да те спасят, ти… ти!
Тя чак се задави от викане.
— Каквото правя, правя, всеки мирно да си седи и да се не заяжда като куче с мене! — кресна й Ягна отведнъж, като отметна косата на плещите си, сякаш сноп от най-чист изчесан лен.
Тя бе разярена и дори готова за бой, та цяла се тресеше; ръцете й се движеха нервно около бедрата и такива сурови погледи мяташе, че Ханка поохладня, млъкна, хлопна вратата след себе си и излезе от стаята.
Но след тази караница тя не можеше да се движи, та седна с бебето до прозореца, а Южка се зае да слага закуската.
Едва когато всички се разотидоха, Ханка подойде на себе си и като остави работата, тръгна да иде у баща си, който от няколко дена бе заболял, но отсред пътя се върна пак у дома.
Всичко в нея се беше тъй разтресло, че не можеше да върви по-нататък.
А после, макар и да посъбра малко сили, се залови за работа, но само с ръцете си, почти безволно; тя мислеше главно за Антек и се заглеждаше в далечините…
И времето отиваше на подобрение, дъждът престана, само от капчуците и от дърветата още капеше, защото вятър отърсваше клоните, пътищата се сивееха от локви, светът все повече се проясняваше.
Смятаха, че около пладне слънцето непременно ще се покаже, защото ластовиците хвърчеха вече високо; бели позлатени облаци се движеха на стада по небето, а откъм полята нахлуваше топлина и птича врява се надигаше из сякаш заснежените от цвят градини. А селото доста се разшумя; току-речи всички комини пушеха: готвеха се вкусни ястия, от къщите излиташе радост и женски крясъци се носеха от къща на къща, момите се пременяваха празнично и заплитаха панделки в косите си, много от тях тичаха с всички сили за водка в кръчмата, защото евреинът, зарадван от завръщането на мъжете, даваше на вяра кой за колко искаше, и всеки миг някой се качваше със стълба на покрива на къщата си и внимателно разглеждаше всички пътища от града.
Жените тъй се заловиха с домашните си работи, че рядко някоя бе излязла по полето. Забравиха дори гъските да изпъдят към локвите, та те шумно крякаха из дворищата, а пък децата, пуснати днес на свобода и като нямаше кой да им се кара, вдигаха такава врява по улиците, че бог да пази! По-големите, въоръжени с дълги пръчки, сновяха по тополовия път и се катереха по дърветата да събарят гарджи гнезда, а изплашените птици се въртяха високо като облак сажди и жално и плачливо грачеха; други пък, по-малки, тичаха подир слепия попов кон, впрегнат в шейната с бъчвичка, и искаха да го накарат да слезе от високия бряг във вира, но умното животно не се поддаваше да го измамят. Понякога, като да ги ядоса, се спираше над самия бряг, навеждаше глава, не искаше и да чуе врясъците и търпеливо се отърсваше от калта и буците пръст, които децата щедро хвърляха по него. Но щом усетеше, че му се качват на бъчвичката и посягат за юздата, той грозно запръхтяваше, тръгваше и внезапно възвиваше през най-голямата група пакостници и те се пръсваха на всички страни. Доста дълго се забавляваха така, докато най-после го издебнаха и пъхнаха под самата му муцуна запалена гушка слама, та бедният кон изплашено свърна и се спусна право към затворената Боринова порта. Събори портата и тъй се оплете със стръките в нея, че децата пак го стигнаха и отблизо започнаха да го бият, колкото можеха с тояги.