Щеше да си изпочупи краката в гредите на портата, ако в това време не бе излязла Ягна, която чу крясъците, разгони с тояга палавниците, а коня изведе на пътя. Но понеже изплашеният кон бе объркал посоката, а децата дебнеха скрити зад дърветата, тя го отведе до жилището на свещеника.
Тя го водеше по уличката между поповата градина и Клембови, тъкмо когато органистовата бричка излезе пред къщата им, която беше в дъното на двора. Органистката се беше качила на бричката, а пред къщи Яшо се целуваше с другите си домашни.
— Доведох коня, че го плашеха децата… — започна несмело Ягуша.
— Мъжо, я извикай Валек да дойде да го прибере! Ах, ти простако неден, така ли зарязваш сам коня, та да си строши краката нейде, а? — нахока органистката ратайчето.
Като забеляза Ягна, Яшо хвърли само поглед към родителите си и й подаде ръка.
— Сбогом, Ягушо.
— На училище ли заминаваш вече?
Като че ли тиха скръб притисна сърцето й.
— Ще го изпратя да се учи за свещеник, Боринице! — надуваше се горделиво майка му.
— За свещеник!
Тя метна учуден поглед върху него. В това време той сядаше на предното седалище гърбом към конете.
— По-дълго ще гледам Липци! — рече той, като обхващаше с нежен поглед зеленясалите стрехи на бащината си къща и светналите в роса и отрупани с цвят градини.
Конете потеглиха тръс.
Ягна тръгна по следите на бричката. Яшо викаше още нещо на сестрите си, ревнали край къщата, а гледаше само нея: сините й овлажнели и чудни като майски ден очи, русата й глава, оплетена с плитки, които като дебели въжета се диплеха тройно над бялото й чело, па дори увисваха в полукръг около ушите, и беличкото й и тъй хубаво, прилично на майска роза лице.
А тя вървеше почти безволно, като че урочасана от светналите му очи, устните й трепереха, не можеше и зъбите си да склопи, сърцето й приятно туптеше, а очите й вървяха покорно след него, съвсем безсилни от чудна сладост.
Като че ли неочакван сън я налегна и я затрупваше с благоуханен цвят на забрава… Погледите им се разделиха едва когато колата зави към тополовия път, очите им се откъснаха едни от други, разнесоха се на прашинки ония парливи огньове, та тя се взря в този пуст свят и внезапно спря.
Яшо махаше с шапка за сбогом. Навлизаха вече в мрака на тополите.
Тя се огледа наоколо, като триеше очи, сякаш събудена от сън.
„Божичко, с такива очи чак в ада би завел човека…“
Тя се разтърси като че ли от жарещите Яшови погледи.
„Син на органист, а изглежда като да е дворянски… И свещеник ще стане, па може и в Липци да го пратят!…“
Тя се озърна: бричката вече бе изчезнала, само тропотът й долиташе и поздрави на минувачи.
„Такъв малчуган, почти дете, само да те погледне, все едно, че някой друг те е прегърнал, чак тръпки да те побият и свят да ти се завие…“
И тя потръпна, като облизваше червените си устни и се протягаше с умиление.
Изведнъж тя застина на мястото си. Едва сега забеляза, че е гологлава, боса и току-речи по риза, защото имаше на раменете си само някакъв покъсан шал. Изчерви се от срам и тръгна по страничен път за у дома си.
— Мъжете си идат, знаеш ли? — й викаха от портите моми, жени, дори и деца и всички задъхани и едвам дишащи от радост.
— Та какво от това? — рече тя на една почти сърдито.
— Връщат се!… Това малко ли е? — чудеха са на равнодушието й те.
— Както с тях, така и без тях! Глупачки! — мърмореше тя, задето всяка като обезумяла поглеждаше за своя…
Тя се отби у майка си. Само Йенджих беше в къщи, за пръв път се бе свлякъл от леглото си, счупеният му крак бе още увит в парцали; той плетеше кошница на прага и подсвиркваше на свраките, които се мъкнеха из калта.
— Ягушо, знаеш ли? Нашите се връщат!…
— Като свраки цял свят само това си приказва!
— А пък Настуша, знаеш ли? Ума й ще изскочи, че и Шимек ще си дойде…
— Какво дрънкаш пък ти? — светна тя строго с ечи също като майка си.
— Нищо… Мене пак ме заболя крака… — тепкаше страхливо той. — Тихо, пущини! — обърна се към разквакалите се в отвода квачки и захвърли тоягата си по тях.