Уж разтриваше болния си крак, а покорно я заглеждаше в странно помръкналото й лице.
— Къде е мама?
— Отиде у свещеника… а пък за Настка, Ягушо, само така се изпуснах…
— Глупчо, мисли си, че никой не знае за това! Ще се вземат и толкоз…
— Ами мама ще ли позволи, като Настуша има само една морга?
— Много ще я пита, та няма да позволи. Ами, дошъл е на години той и ум си има да разбира кое и как…
— Има, има, Ягушо, и като се запъне на своето, няма да послуша мама, напук на нея ще се ожени, ще си вземе дела и ще си го работи отделно.
— Дрънкай си ти, дрънкай, само да не те чуе мама!
Стана й мъчно. Ами как! Една нищо и никаква Настка, па и тя гледа да си намери мъж, и тя да си има свои радости, както и другите моми. Днес ще изпобеснеят, че за всяка някой ще дойде, за всяка…
— Истина, нали всички ще си дойдат… — Изведнъж я обзе нетърпелива радост, тя заряза изплашения Йенджих и бързо се залетя към дома да разтреби и понареди за посрещане на гостите, както и цялото село в този миг, и да чака трескаво тези, които се връщаха.
Тя работеше усърдно и дори си тананикаше от радост и от нетърпение и неведнъж излиза да гледа по пътя, където поглеждаха и всички други.
— Кого чакаш? — заприказва я ненадейно някой.
Сякаш я блъснаха по главата, тя побледня, ръцете й се отпуснаха като пречупени криле, сърцето й заудря от жал.
Наистина, кого ли чака? Нали никой не се е забързал за нея, нали е сама-саменичка на света!… „Само дето Антек може би!…“ — помисли си тя развълнувано.
„Антек! — пошепна тя тихичко. Сърцето й се напълни с въздишка и спомени като неуловима мъгла и като чуден, отдавна сънуван сън преминаха през паметта й. — Може и да се върне!“ — мислеше си тя.
… Макар че ковачът и вчера уверяваше, че няма да го пуснат с другите от затвора, че ще си остане там за дълги години.
— Па може и да го пуснат! — повтори си тя по-високо, като че с мисълта си вече излизаше и чакаше, но без радост, без унеси с някакво скрито в душата тревожно нежелание. — Нека се върне! Мене какво ми влиза в работа! — дръпна се тя нетърпеливо.
Старият забъбра нещо…
Тя с отвращение се обърна гърбом към него и не му даде да яде, ако и да знаеше, че за ядене бърбори.
— Веднъж да пукнеш! — ядоса се тя внезапно и за да не го гледа, излезе пак на отвода.
Покрай вира бухаха перални и тук-там се червенееха между дърветата и перачки. Сух лекичък вятър едва докосваше зелените върби и те се поклащаха сегиз-тогиз. Слънцето току щеше да излезе иззад белите облаци, локвите вече започваха да блестят и по гладката повърхност на вира играеха златисти трепети. Дъждовните мъгли вече се разнесоха, над сивите каменни огради все повече се надигаха в ясния простор цъфналите градини като грамадни цветни снопове, лъхащи благовоние и пълни с птиче чуруликане. Воденицата силно тракаше, от ковачницата се разнасяха звънки, резки удари на чукове, а човешките гласове и целият този шум от приготовленията напомняше жужене на пчели всред овошки.
„Па може и да го видя!“ — мислеше си тя и излагаше лице на вятъра и на росата, която капеше от листата и от отцежданите цветове.
— Ягушо, ти няма ли да идеш да работиш? — вресна й от двора Южка.
Тя и не помисли да се противи: взе мотиката и отиде при работничките. Силата и желанието да се опира я напуснаха и дори с удоволствие се подчини на заповедта, която я изтръгна от мисленето и неизвестността. Само чудна тъга я пронизваше, та чак сълзи пълнеха очите й, а душата й се устремяваше неизвестно къде. Тя заработи тъй чевръсто, че работничките останаха много назад, но не спираше и не искаше и да знае за Ягустинкините остроти, нито пък виждаше очите на жените, които все я заглеждаха като притаени за хапане кучета.
Понякога само се изправяше изведнъж, както някоя натегнала от цвят круша на межда, докосната от вятъра, се изправи, разлюлее се малко и гледа света с хиляди очи, плаче с бели, миризливи цветни листенца по развеяните зелени жита и си спомня може би за лютите студове.
Ягуша си мислеше понякога за Антек, но по-често заставаха в паметта й пламналите очи и червените устни на Яшо, милият Яшов глас отекваше тъй сладко в сърцето й, че скърбите й отлитаха, в душата й се проясняваше и тя, наведена над реда, с всичката сила на копнежа се залавяше за тия спомени. Защото по природа беше като гъвкаво стъбълце или див хмел, които винаги трябва да се заловят за някой клон или пък да се увият около строен дънер, за да могат да растат, цъфтят и виреят; иначе, оставени без опора и на себе си, те лесно загиват.