А работничките, като се нашепнаха до насита за нея, отметнаха от глави забрадките и шаловете си, защото стана много топло, и взеха да разговарят по-живо, по-често да се протягат и с по-голям копнеж да поглеждат за пладне…
— Козеловице, ти си по-висока, я виж няма ли ги мъжете по тополовия път!
— Ни се видят, ни се чуят! — отвърна тя, като напразно се изправяше на пръсти.
— Ти па много скоро искаш!… Преди мръкване не ще могат да стигнат… Доста път си е…
— Па и пет кръчми на кръстопътищата! — рече на подбив Ягустинка.
— Сиромаси, горките, кой ще ти мисли за кръчми сега!
— Толкова време са гладували, настрадали са се.
— Лошо им е било, отспали са си на топло и са си отяли до воля…
— Ами, добре им е било като на прасета коприва с плява.
— И сухи картофи да бяха яли, ама свободни да си бяха — рече Гжельовица.
— Ама че сладка е тая свобода!… Ех, на сиромаха това си и остава от нея, че може свободно да псовиса от глад, където му се прище, че за това нито ще го глобят, нито стражар ще го откара в затвора!… — отвърна тя.
— Истина ви казвам, истина, ама и затвора си е затвор!…
— Не е все едно грах с пръжки и гола чорбица! — подкачаше се Ягустинка, та всички прихнаха да се смеят.
Филипица й отвърна нещо, но де можеше да удържи срещу такава устатница и такова лапацало? Ягустинка й наговори каквото й дойдеше на устата, па забъбра против воденичаря, че на вересия дава мухлясал булгур, а ако си купи човек с пари, на кантара ще го излъже. После пък заедно с Козеловица забъбраха против цялото село, като не пропуснаха дори и свещеника: превличаха всекиго през злите си езици като през остри тръни…
Гжельовица се опита да защити някои, но Козеловица я сгълча:
— Ти си готова да защитиш дори и такива, дето черкви обират…
— Ами всеки човек си има нужда от защита! — пошепна тя меко.
— И най-много Гжеля от твоята тупалка…
— Не си ти, която можеш да кажеш как да си живеят хората, ти, жената на Бартек Козела! — отвърна й Гжельовица твърдо, като се изправи гордо.
Всички се изплашиха и очакваха, че и двете ще скочат да се хванат за косите, но те само се измериха със свирепи очи. Добре, че тъкмо тогава дотърча Витек да ги повика за обед и да събере кошниците, че след пладне щяха да празнуват.
Те си поприказваха дори и на трапезата, която Ханка нареди да сложат пред къщи, защото слънцето бе вече напълно излязло от облаците и бе озарило целия свят, та всички покриви и цъфнали дървета, сякаш поръсени с бял сняг, се къпеха в прозрачния и дъхав въздух…
Проточи се един слънчев и тих ден, вятърът прегръщаше по малко дърветата, но тъй лекичко, като кога майчини ръце милват галено детски личица.
И същински празник настана, тъй като след пладне никой не излезе на работа в полето, дори добитъка прибраха от пашите, само тук-там някоя сиромахкиня извеждаше с оглавника своята хранителка да я попасе по междите и по изкопите.
А когато слънцето доста превали след пладне, хората почнаха да се събират при черквата, да се припичат до зидовете и да се разговарят тихичко като разгълчалите се птици из кленовете и липите, които се извисяваха като висок кръг около черквата и достигаха с едва зазеленелите се клони чак до покрива. Слънцето здравата припичаше, както бива обикновено след утринен дъжд. Пременените празнично жени заставаха на групи, някои печално поглеждаха иззад стената към тополовия път, а слепият просяк седеше с кучето си на гробищната врата, провличаше плачливо набожни песни, ослушваше се на всички страни и подрусваше паничката си към влизащите.
Излезе бързо и свещеникът с черковна одежда, с епитрахил, гологлав, та лисото му теме лъщеше на слънцето.
Петрек, Бориновият ратай, бе взел кръста, защото Ямброжи не би смогнал да тича толкова път, а кметът, помощникът и някои от по-яките моми изнесоха хоругвите, които веднага се заразвяваха на вятъра, като пърпореха и бляскаха с пъстрите си цветове. Органистовият Михал носеше светената вода и ръсилото, Ямброжи раздаде на всички от братството свещи, а органистът застана до свещеника с книга в ръка; свещеникът даде знак и всички тръгнаха тихо през цъфналото село, покрай вира, та цялото шествие се оглеждаше в тихата му вода.
По пътя се присъединяваха още много жени и деца, а най-после воденичарят и ковачът се запритискаха да се приближат до свещеника.