А на самия край след всички се тътреше Агата, като често покашлюваше, и слепият просяк се клатеше на патериците си, само че той вървя с тях до моста, откъдето се отдели и сви надясно, като че ли към кръчмата.
Чак зад спряната воденица, където и обрашненият воденичарски ратай се присъедини към шествието, всички запалиха свещите, свещеникът сложи на главата си черната рогата шапчица, прекръсти се и запя: „Който се в грижа…“
Всички запригласяха от все сърце, кой както можеше, и тръгнаха по течението на реката, през ливадите, където все още беше пълно с локви, а на места и тъй кално, че се потъваше до глезените. Те засланяха с ръце свадите си и се точеха по тясната пътечка като наниз от шарени червени вълненици.
Реката блестеше на слънцето и лъкатушеше из зелените ливади, изпъстрени тук-там с китки от жълти и бели цветчета.
Хоругвите като грамадни птици с жълточервени криле се развяваха над главите, кръстът се полюляваше напред, а напевните гласове се носеха бавно в тихия прозрачен въздух и падаха връз тревата, връз кичурите от светлозелени ракити, връз тръновите храсти, покрити цели от бял цвят като със свещени плащаници.
Водата плискаше по гъсто изпъстрените с лютичета брегове и сякаш тихо пригласяше на песните и на устремените погледи напред в далнините на светлото небе, в разискрената от златни люспи река, към селата, които се виждаха на сухите възвишения и едвам се очертаваха в синкавия въздух с ивиците на белоцветните градини.
Свещеникът вървеше заедно със своите помощници близо след кръста и пееше заедно с другите.
— Нещо много патици изхвърчат! — шепнеше той, като поглеждаше под око надясно.
— Диви, от кръстатките — отвърна воденичарят и гледаше отвъд реката към обраслата с елхи и с пожълтяла миналогодишна тръстика низина, откъдето час по час се вдигаха тежко цели ята.
— И щъркелите са повече от лани.
— Има що да ядат по моите ливади, та отвсякъде се събират.
— А пък моя се изгуби някъде, тъкмо по празниците се дяна някъде.
— Навярно е отишъл с някое ято да отлети — рече воденичарят.
— Какво има в това завлечено с валяк оране?
— Кукуруз за кърма съм насял цяла морга… Малко е мокричаво тука, но нали казват, че суша ще бъде тая година, та може и да стане.
— Само да не е като моя миналата година: нямаше за какво да се навежда човек и да го прибира.
— За яребиците нали стана: много ги имаше в него — шегуваше се тихичко воденичарят.
— Вярно, ти яде яребици, а моите коне тракаха зъби над празни ясли зимъска…
— Като се роди, ще ти дам някоя кола назаем — рече той на свещеника.
— Благодаря ти, защото и детелината от лани е слабичка; ако настане суша, ще загине! — въздъхна жално свещеникът и започна пак да пее.
Приближаваха се вече към първата гранична могила, която бе тъй покрита с цъфнали трънки, че се издигаше като бяла копа, наежена от цветя, по които шумно бръмчеха пчели.
Заобиколиха я с кръг от разлюлените пламъци на свещите, кръстът се издигна, забучен в храстите, хоругвите се развяваха ниско наведени и хората коленичиха наоколо като пред олтар, от който в цветове и бръмчене на пчели израстваше светото величие на пролетта.
В същото време свещеникът четеше молитва за от град и ръсеше със светена вода четирите посоки на света: и дървета, и земя, и вода, и покорно наведените глави, и целия свят, раздрусан от тихата радост на растежа, на силата, на щастието, всичко, което започваше свой живот и което е мъртво.
Народът зашумя с нова песен и се изправи по-чевръсто и по-весело.
Тръгнаха по-нататък и изведнъж свиха наляво, пряко през ливадите и леко наклонените възвишения. Само децата останаха по-дълго долу, защото Гулбасовите момчета и Витек по стар обичай пляскаха и разтриваха някои момчета, та се вдигна такава една врява, че свещеникът ги заплашваше отдалече.
След ливадите излязоха на широко гранично пасище, в горичката от стройни хвойни, които растяха по края като стража на орните поля. Пасището бе широко и се виеше ту тук, ту там като река, зелените вълни на чиято трева бяха гъсто прошарени с цветчета, та дори и в старите коловози гъмжеше от жълтурчета и бели парички. Тук-там се разстилаха големи купчини камъни, обрасли с тръни, та трябваше да се избикалят. На друго място стърчеха самотни диви круши, цели в цвят, огласяни от бръмчене на пчели и тъй чудни и свети, като свети дарохранителници, издигнали се над полята, та на човек му идеше да коленичи под тях и да целува земята, която ги е родила.