— Обесници такива! Немирници!… Да отпаша ремика, че да захвана!
Свещеникът, изморен вече хубаво, бършеше потта от плешивото си теме, разглеждаше съседните ниви и разговаряше с кмета.
— Я гледай, я гледай! На тия граха вече поникнал.
— Наистина!… Рано ще да е посеян, нивата е обработена добре и върви като гора.
— Посеях и аз още по Връбница, а едва сега кълни.
— Ами вашата нива там е мокрица и земята е студена, а тук е по-топла.
— И ечемиците им са изникнали, па хубави, като че ли с редосеялка са сеяни.
— Модличани са добри земеделци, работят по чифлишки.
— Само по нашите ниви не можеш да видиш ни следа от овеси и ечемици.
— Всичко е късно, па и дъждовете го заплескаха, та няма скоро да никне.
— И така сдраскаха нивите, че бог да пази! — въздъхна жално свещеникът.
— На харизан кон зъбите се не гледат — засмя се ковачът.
— Брей, хлапетии, ушите ще ви изпокъсам, ако не престанете! — викна свещеникът към децата, които замеряха с камъни едно малко ято яребици, тръгнали през лехите.
Разговорите изведнъж утихнаха, момчетата се снишиха по браздите, органистът пак започна да блее, ковачът заприглася, та чак ушите гръмнаха на хората, а тънките гласове на жените се подеха в плачлив хор и литията се разточи над полята като върволица от птици, изморени от дълго летене, които се спущат бавно и все по-ниско.
Те напредваха като дълга, разлята ивица между зелените нивя, а работниците в модличанското землище, па и по-далече по полето спираха работа, снемаха шапки и коленичеха по лехите. Някъде крави промучаваха и вдигаха тежки рогати глави, другаде изплашено жребче побягваше от майка си и тичаше, където му очи видят.
Имаше още петдесетина крачки до третата гранична могила и до кръста при тополовия път, когато някой извика с всички сили:
— Някакви мъже излизат от гората!
— Нашите може да са?
— Нашите! Нашите! — гръмна из навалицата и петнайсетина жени се спуснаха напред.
— Стой! Молебствието е по-важно! — заповяда строго свещеникът.
Разбира се, че се спряха, като тъпчеха на място от нетърпение. Но се струпаха кой с когото се случи и само като по чудо не литваха от местата си; свещеникът обаче не позволи, а ускоряваше крачките.
Отнейде повея вятър, свещите угаснаха, хоругвите запърпориха и есенниците, храстите и цъфналите дървета се залюляха, сякаш се покланяха и коленичеха пред шествието. Но народът, макар че пееше по-силно, почти тичаше и гледаше втренчено към близката гора между крайпътните дървета, където вече ясно се виждаха бели мъжки клашници.
— Не се бутайте, щури такива; няма да избягат мъжете ви! — скара им се свещеникът, че вече го настъпваха по петите и се блъскаха една друга.
Ханка, която беше в реда на най-първите стопанки, като видя клашниците, чак извика. Тя знаеше, че няма да види там Антек, но пак се разтрепера от радост и напълно пияна надежда обзе душата й, та излезе на края по браздата и очите й разглеждаха…
А пък тръгналата до майка си Ягуша скочи от мястото си, готова да полети; тя пламна в огън и тъй се разтрепера, че не можеше зъбите си да склопи; и другите жени не по-малко ги теглеше към тъй дълго очакваните. Само някои от момите и момчетата не можаха да изтраят повече, та пробиха из купа като вода из разбит чебър и въпреки виковете, духнаха напреко към пътя, че чак пищялите им се бялкаха.
Шествието бързо стигна до Бориновия кръст, току зад който беше и могилата на границата между липченското землище и чифлишката гора.
Мъжете вече стоеха там, събрани под сянката на грамадните брези, които като че ли пазеха на стража при кръста. Те още отдалече сваляха шапки и пред погледите на жените се показаха милите лица на дългоочакваните мъже, бащи, братя и синове, лица, изпаднали, отслабнали и грейнали от радост, от щастливи усмивки.
— Плошкови! Шикорови! Матеуш! Клемб! И Гулбас! И старият Гжеля! И Филип! Милите нещастници! Бедничките! Божичко-о, света Богородичке! — се откъсваха викове, възгласи и горещи шепоти. А очите вече пламтяха от радост, ръцете се протягаха, спотаени плачове скимтяха и вик напираше в гърлата, всички бяха готови да литнат, но свещеникът с гръмкото си слово въздържа и усмири народа, а като стигнаха при кръста, зачете спокойно молитва „против огън“. Но четеше бавно, защото, без да иска, се озърташе настрани и с умиление разглеждаше лицата на измъчените.