Всички коленичиха и полукръг и едновременно с усърдната благодарствена молитва се лееха и сълзите от очите им, втренчени в прикования на кръста Христос. И чак когато свърши и поръси наведените доземи глави, свещеникът сне рогатата си шапчица и гръмна весело и високо:
— Да бъде похвален Исус Христос! Как сте, мили хора!
Разбира се, че те в един глас му отвърнаха и се спуснаха към него като овце към овчар, ръцете му зацелуваха, краката му запрегръщаха, а той всекиго притискаше до сърцето си, всекиго целуваше по главата, погалваше ги по отслабналите лица, разпитваше ги угрижено и ги отпращаше с напътствени думи, най-сетне седна изморен под кръста и бършеше потта и благодушните си сълзи.
Народът загъмжа като кипнала вода.
Гръмна една врява, смехове, целувки, радостни плачове, детски писъци, горещи думи и шепоти, крясъци, които като песен излитаха из ощастливените сърца, викове на внезапно забравени скърби. Всяка дърпаше своя мъж настрана и всякой като борика се люлееше между виковете в навалицата от жени и деца, в радостна врява от говор и плачове… Доста длъжко траяха поздравленията и щяха да продължат до късна нощ, но свещеникът се опомни, че е време, и даде знак.
Тръгнаха към последната могила, по пътя покрай гората, през ниски шубраци от смрики и борикови младоци.
Свещеникът запя „Сърдечна майко“ и всички като един човек запригласяха с такъв силен глас, че гората заеча, защото радост изпълваше душите и придаваше такава сила на гърдите, че песента се откъртваше като пролетна буря и шибаше над горите като стълб от пламнали унеси…
И понеже се бе събрал много народ, бяха заели целия път, вървяха и из гората между дърветата, и над нивите, цялото подлесие загъмжа от народ и песен до небесата гърмеше.
Но песента скоро заглъхна като облак, когато си пусне вече гръмотевицата; само които бяха най-напред, още провличаха мелодията, а повечето ги обзе нетърпение да се поразговорят със своите. И шествието се разкъса и се пръсна на вси страни, тръгнаха към домовете си, мнозина взимаха на ръце по-малките си деца, други и по-младите вървяха на двойки и разговаряха за това-онова, трети навлизаха вече в гъсталака, за да се скрият от очите на хората, а пък момите, пламнали като вишни, се притискаха към своите момци и немареха за нищо. От време на време, види се за да си починат от задоволството, гръмваха пак мощна песен, та чак враните литваха от гнездата си към полето, свещите гаснеха от устрема, а гората бавно отекваше и клокочеше като някое дълбоко необгледно гърло.
Или пък наставаше тишина, та само тропотът на краката се разнасяше и буйни смехове, притихнали слова или плачливо мърморени старчески молитви се носеха из гъсталака.
Наближаваше вече залез, небето се издигна и сякаш се наду като някое позлатено стъклено кълбо. Само няколко пропити от червенина облаци се мержелееха в сините висоти, слънцето се спусна над самото сечище и увисна над гората, а между грамадните дънери, из зелените крайни шубраци се посипваха златисти отблясъци и самотните дървета по поляните изглеждаха, че пламтят от жив огън. Сгушените в гъсталаците води горяха и цялата гора беше сякаш в пламъци и кървави пушеци и само на места, където стърчеха близко един до друг стройни борове, облегнати като мъже рамо до рамо, се събираше черен мрак, но и той прорязан от слънчев дъжд.
Гората се навеждаше над пътя и сякаш гледаше полята и грееше на залеза грамадните си върхари; в нея беше тъй тихо, че ясно се чуваше пронизителното чукане на кълвачи, нейде усърдно кукаше кукувица и птичи цвъркот долиташе откъм полето.
На места пътят се виеше покрай самите ниви, та мъжете преставаха да разказват, отбиваха се над крайпътната бразда и вървяха наведени, като обхващаха с поглед зелените ниви, по които гъсто нацъфтелите дървета горяха от залеза — тези дълги лехи, които покорно се простираха към тях, тези леко полюшвани от вятъра като вода есенници, които се навеждаха към краката на стопаните си сякаш с радостен шепот. Поглъщаха те с погледи тази майка-земя и не един се кръстеше и не един мълвеше „Хвала на бога“ и сваляше шапка, а на всички душите коленичеха в безмълвна пламенна почит пред тази свещена и закопняла земя.
То се знае, че след първите поздравления се подеха нови разговори и нови радости вълнуваха сърцата; на мнозина се искаше дори да хукнат из гората или да легнат до нивите и да заплачат.