Само Ханка се почувствува като че ли извън целия свят. Ами как: и пред нея, и след нея, и навред вървят шумно мъже, около всекиго се гушат радостно като слаби вейки жени и деца, разговарят, радват се, хвърлят си погледи, притискат се един о друг, а само тя няма кому дума да каже! Целият народ клокочи от неудържима радост, а тя, макар че върви посред, се чувствува тъй изоставена и тъй злочеста като някое изсъхнало в гъсталака дърво, на което нито врана свива гнездо, нито птичка кацва. Дори малцина се поздравиха с нея — ами как! — всеки бързаше със своите си да се наприкаже… какво ги беше грижа за нея?… толкова много бяха се върнали… дори и Козела, та пак ще трябва да се наглеждат килерите и да се заключват конюшните… дори и най-големите бунтовници: Гжеля, кметовият брат, и Матеуш… само Антек не пуснали… може никога вече да не го види…
Не, тя не можеше вече да издържа. Като камъни я притискаха тия мисли, та едвам тътреше крака, но вървеше с вдигната глава, с горд поглед и надменна както винаги. Когато запяваха, и тя мощно пееше; когато свещеникът започваше молитва, тя първа я повтаряше след него с избледнели устни. Само през време на дългите прекъсвания, когато дочуваше притаените от жегата шепоти, тя вторачваше тежък поглед в лъскавия кръст и вървеше, като се пазеше да не издаде сълзите си, които като крадци се промъкваха понякога през разпалените й клепачи… Не се реши дори и да попита за Антек — би издала мъката си пред хората!… Не, не, толкова много е изтърпяла тя, ще пренесе и това, ще претърпи!… Ще преодолее… Така си налагаше тя и същевременно чувствуваше как преливат мъчителните й сълзи, как скръбта я стиска за гърлото, как притъмнява пред очите й и как всяка минута мъката й расте и расте.
Но не само тя страдаше така, не, защото и Ягна не се чувствуваше по-добре. Тя вървеше отделно, промъкваше се тревожно напред като плаха сърна. Тя хвръкна от радост, изтича да ги посрещне и почти първа се доближи до мъжете, но никой не излезе насреща й, никой не я прегърна, не я целуна. Още отдалече видя тя щръкналата над другите глава на Матеуш, затова към него се насочиха разпалените й очи, към него я потеглиха изведнъж отдавна забравени копнежи, та с радостен крясък си проправяше път между навалицата. Но той като че ли не я видя… Преди да се докосне до него, майка му вече висеше на шията му, Настуша го бе наполовина прегърнала и по-малките деца висяха по него, а пък Тереска войничката, червена като рак и разревана, го държеше за ръка и вече не искаше да знае, че хората я гледат.
Като че ли някой я заля със студена вода и тя изскочи от навалицата и се затича из гората, без сама да знае що става с нея. Ами как, тъй силно желание имаше да се почувствува заедно с другите и в блъсканицата, в тази сърдечна врява на поздрави, и тя искаше да се радва наред с другите; нали и тя като всички имаше сърце пълно с огън и готово за самозабрава и радостни хлипания… Но ето че трябва да върви пак сама и далече от хората като някое окраставяло куче.
И тежка скръб я разтърси, та вече едвам задържаше сълзите и въздишките си; и се мъкнеше като някой мрачен облак, готов всеки миг да заплаче с обилен дъжд.
На няколко пъти се опита да избяга у дома си, но не успя: жал й беше да напусне шествието и затова се навираше из хората като Лапа, който постоянно търсеше в навалицата стопаните си. Не я влечеше ни към майка й, нито към брат й, който хитро се губеше из хвойните и обикаляше около Настуша, а пък друг никой не се приближи до нея, всеки бе зает с близките си. И най-после я раздруса такъв гняв, че с радост би хвърлила камък в цялата дружина и в тия зарадвани и засмени муцуни.
Добре, че излязоха вече от гората.
Последната могила беше на кръстопътя, откъдето един от пътищата завиваше право към воденицата.
Слънцето вече залязваше и студен вятър лъхна от низините, свещеникът караше по-бързо службата, защото и Валек го чакаше с бричката.
Пееха те още това-онова, но всичко вървеше пощо-защо, понеже бяха вече изморени, па и мъжете започнаха да разпитват изтихо за изгорелия през празниците чифлик, чиито окадени развалини стърчеха наблизо, освен това ставаха и интересни неща по нивите на дворянина.
Самият дворянин препускаше през лехите на сивия си кон след някакви хора, които като че ли размерваха нивите с дълги прътове, а при кръста на кръстопътя и около изгорените копи се виждаха жълто боядисани брички.
— Какво ще е па това? — забеляза някой.
— Нивите мерят, ама тия не ще да са мерачи.
— Търговци навярно, не приличат на селяни.