VIII
Наставаше чуден, топъл и богат ден, като някой мъж, който си е отспал хубаво и току-що отворил очи, веднага скача на крака, шепне молитва, трие очи, прозява се и гледа да се залови за работа.
Слънцето изгряваше ясно; червено и грамадно, то се издигаше бавно на високото небе като в безгранично поле, по което в синята тъкан на мъглите се открояваха неизброими стада от бели облаци.
И вятър се скиташе вече по света като някой господар, който събужда всичко в зори; прегръщаше изнурените жита, духаше в мъглите, та се пръсваха на вси страни, раздърпваше нависналите клони, втурваше се някъде към кръстопътищата или пък бързо се понасяше към още сънните градини, бухваше в овошките, та последните цветове на вишните се посипваха по земята или падаха като сълзи във водата на вира.
Земята се пробуждаше, птичките запяха в гнездата си, а и дърветата зашумяха като първа утринна молитва; цветовете се разтваряха и издигаха тежки, овлажнели и сънни клепачи към слънцето, а лъскави капки роса като бисерен град се посипваха от тях.
Продължителна мила тръпка раздруса всичко, което се събуждаше пак за живот, а нейде от земята, от дъното на всяко създание се изтръгна ням вик и полетя над света като глуха светкавица, като кога в дълбок сън мора задушава човешката душа, та тя се мята и примира, докато изведнъж скочи, отвори очи в блясъка на слънцето и с вик на щастливо занемяване поздравява деня, поздравява го, че е още между живите, без да съзнава, че това е нов ден на трудове и болки, какъвто е бил и вчерашният, какъвто ще бъде и утре, и всякога…
Та и Липци започна да се събужда и пъргаво да се вдига на крака; често се показваха навън разчорлени глави и със сънливи очи разглеждаха нагоре-надолу; нейде вече се миеха пред къщите или още необлечени жени излизаха за вода на вира, някой дърва сечеше; коли на пътя изтегляха, някъде пушеци цъфваха над комините, а тук-там се чуваха и викове към сънливците да стават от леглата си.
Беше още рано, слънцето се бе издигнало едвам на един-два остена и промушваше червените си пламъци отстрани през мрачавите градини. Вредом вече хубаво се раздвижиха.
Вятърът се дяна някъде и всичко поемаше в приятна тишина прясната благоуханна утрина. Слънцето трептеше по водите и росата капеше от покривите като бисерни нанизи. Ластовичките сновяха из чистия въздух, щъркелите изхвръкваха от гнездата си да търсят храна, петлите радостно тупаха криле и пееха по плетищата, а разгаканите гъски извеждаха малките си към зачервения вир. Говедата мучеха в оборите, а навред пред праговете и пред портите доеха бързешком кравите и от всеки двор изпъждаха добичетата на улицата и те се клатеха, мучеха провлечено и се дръгнеха о плетища и о дървета, а пък овцете с вирнати глави поблейваха и бързаха посред пътя, потънали в облак прах. Всичко изкарваха на мегдана пред черквата, дето няколко по-възрастни момчета, възседнали на коне, плющяха с камшици, хокаха сърдито и възпираха от вси страни пръскащото се стадо, па крещяха и на окъснелите.
А като тръгнаха, наблъскаха се в тополовия път, понеже селското пасище беше чак отвъд гората, и потънаха във влажния и обагрян червеникаво от слънцето прах, та се чуваше само поблейване на овцете и кучешки лай из тежкия прахуляк, който бележеше посоката, където изчезнаха.
Малко след тях и гъсарите изкарваха разгаканите бели стада, ту някой извеждаше телна крава към междите, ту друг водеше за гривата спънат кон към угарите.
Но и после не утихна съвсем, защото хората почнаха да се приготвят за панаира. Трябва да бе минала около една седмица, откак се бяха върнали мъжете от затвора.
Полека-лека в Липци всичко се връщаше към старото, като след някаква лоша буря, направила големи пакости, та народът позабрави тревогите, оплакванията и съжаленията над участта си и малко по малко пак се залавяше за полезен труд.
То се знае, че не вървеше, както трябваше да върви, макар че мъжете поеха всички работи в своите корави ръце, все пак още ги мързеше да стават рано и често се излежаваха до късно под завивките; мнозина още честичко се поотбиваха в кръчмата божем за новини; този-онзи още се вееше до пладне из селото и разговаряше с приятели, а пък други вършеха само по-бързите работи, защото не беше лесно след тъй дълго мързелуване да се заловят изведнъж здравата за работа. Но от ден на ден се променяше на по-добро, от ден на ден кръчмата оставаше все по-празна и улиците пустееха, все по-силно нуждата хващаше главите, навеждаше ги към земята и ги впрягаше за тежък зноен труд.
Но понеже тъкмо днес беше панаирът в Тимов, рядко някой излизаше на работа, всички се тъкмяха за там.