Тази година преджътвеният глад започна по-рано и беше тъй тежък, че просто скърцаше из къщите, затова който имаше още нещо за продан, бързаше да го закара на панаира, а пък други отиваха да се поразговорят със съседи, да видят това-онова и да си пийнат макар по чаша.
Всеки си имаше грижи, а къде можеше тоя народ да се поразвесели, да се пооплаче и подкрепи или новини да научи, ако не на панаира или след отпуст на черква?…
Та щом изкараха стоката на паша, почнаха да се събират и да тъкмят колите, а който щеше да ходи пеши, излизаше.
Сиромашта тръгна най-напред, ето Филипица с плач подкара шестте стари гъски, отлъчени от току-що поотрасналите малки гъсета, защото мъжът й веднага след връщането си от затвора се разболя, а пък нямаше какво да сложат в гърнето.
Друг от безимотните теглеше за рогата юница, заводила се сега през пролетта… И понеже сиромашията има дълги крака и остри нокти, Гжеля Кривоустия, макар и с осем морги земя, бе потътрал за въжето дойната си крава, а пък съседът му Юзек Вахник бе подкарал свинката с прасетата.
Спасяваха се горките, кой както можеше, защото мнозина бяха в такава нужда, че последното си конче откарваха да продадат. Такъв беше Гулбас, защото Балцерековица го беше осъдила за петнайсетте рубли, които му беше дала някога назаем, за да си купи крава, а сега го заплашваше с присъдата, та всред плачовете на всички домашни, вайканици и закани, качи се, сиромахът, на дорестото си конче и отиде да го продава.
Колите се точеха бавно една след друга, защото и по-заможните закарваха кой каквото имаше, че кметът натискаше данъци да се плащат, па и с глоби заплашваше. Жените и те тръгваха, с каквото можеха, често се чуваха кокошки да крякат под престилките или дърт гъсок засъскваше из коша на някоя каруца. Други, които вървяха пеша, носеха яйца в кърпи или масълце, събирано кришом от децата, а някои дори и празничните си вълненици или излишно платно бяха нарамили.
Немотия стягаше хората, а до жътва, до ново жито, бе още далече.
Всички бързаха, дори и черковната служба свърши днес много по-рано. Само няколко жени коленичеха пред олтара и не можеха да догонят молитвите на свещеника, тъй като едва изчетоха „Со страхом“, и Ямброжи започна да гаси свещите и задрънка ключовете.
Тереска войничката, която бе дошла по някаква работа при свещеника, го срещна тъкмо когато той си излизаше за закуска. То се знае, че тя не посмя да го заприкаже, а застана до стобора и чакаше кога ще излезе пред къщи. Но преди тя да се реши да пристъпи към него, той седна в бричката и поръча на ратая да кара бързо към Тимов.
Тя въздъхна жално и дълго гледа към тополовия път, над който прахулякът висеше и падаше като сив облак по полето; колите трополяха все по-далече и само алената редица на жените, проточили се като гъски една след друга по пътя, се мяркаше от време на време покрай дърветата.
В късо време Липци утихна, воденицата не тракаше, ковачницата бе затворена и улиците съвсем опустяха, защото и който бе останал у дома си, човъркаше нещо из двора и по градината зад къщи.
Тереска се върна у дома си твърде угрижена.
Тя живееше зад черквата до Матеушови. Къщата й беше само с една стая и с половин отвод, защото другата половина брат й си отряза, когато правиха делбата, и си я пренесе на свое място; опиращите се до окадения комин стени и покрив стърчеха като напреки изрязани ребра.
Съгледа я Настка от прага, че само тясна градинка ги делеше.
— Е що? Що ти прочете? — рече тя, като се затича към нея.
Тереска разправяше още от прелеза какво й се беше случило.
— Па може и органиста да го прочете?… Трябва да се разбере какво е писано.
— Разбира се, че трябва, ама как да ида с празни ръце при него?
— Вземи някое и друго яйце.
— Мама ги отнесе на пазара всичките; останали са само патичи.
— Да не те е грижа, той и патичи ще вземе.
— Да отида, ама нещо ме е страх! Да знаех що е писано!… — Тя извади из пазухата си писмото от мъжа си, което снощи кметът й бе донесъл от канцеларията. — Какво ли пише в него?
Настка взе от ръцете й изваляната хартия, клекна до прелеза, разгърна я на коленете си и започна с големи усилия да чете. Тереска поседна на гредичката и подпряла брада на длани, гледаше със страх тия чертички, от които Настка успя да разчете само началото — „Да бъде похвален“.
— Повече не ще мога да разбера, напразно ще се мъча. Матеуш сигурно ще може.