— Не, не! — изчерви се силно Тереска и захвана тихичко да й се моли: — Не му казвай, не му казвай, Настушо, за писмото…
— Да е печатано на каква да е книга, ще го прочета, добре знам буквите и помня коя каква е, ама тука не мога: все такива кривулици и кукерици, като че ли някой е пуснал по хартията нацапана в мастило муха.
— Нали няма да му кажеш, Настушо?
— Рекох ти вчера, че малко ме е грижа за вас. Ще се върне мъжа ти от войската и да не щеш, всичко ще се разкрие! — рече тя, като стана.
Тереска сякаш се захласна от плач. Тя само правеше усилия с гърлото си, без да може дума да продума.
Настка ядосана нещо си отиде и замами кокошките от улицата, а Тереска върза в кърпичка пет патичи яйца и се потътра към органиста.
Но изглежда, че не й беше леко: тя току се поспирваше и като се криеше в сянка, със страх гледаше неразбираемите букви на писмото.
— Може вече да го пущат?…
Тревога започна да я души, краката й се подкосяваха, сърцето й тъй отчаяно биеше, че тя се притискаше до дърветата и разглеждаше насам-нататък с разплакалите си очи, като че ли търсеше спасение.
— Па може и само за пари да пише!
Вървеше все по-бавно; писмото на мъжа й тъй много й тежеше и тъй я пареше, че постоянно го преместваше от пазвата в ръцете си и най-сетне го уви в края на забрадката си.
У органистови като че ли нямаше никого: всички врати бяха изпоотворени и стаите празни. Само в една стая, чийто прозорец бе прислонен с фуста, някой силно хъркаше в леглото си. Тя плахо мина през отвода и се огледа по двора. Слугинята седеше пред кухнята и стиснала буталка между колене, биеше масло и се бранеше с клонче от мухите.
— Къде е госпожата?
— В градината, ей сегичка ще си дойде…
Тереска се изправи до нея, като мачкаше писмото в ръка и надвесваше повече кърпата над челото си, понеже слънцето изскачаше иззад сградите.
Из преградения само с плет двор на свещеника се раздаваха кресливи гласове на кокошки и гъски, патици се гуркаха в локвите, млади пуйчета пискаха нейде край плета, а старите пуяци гулготеха, переха се и заядливо се спущаха към легналите в локвите прасета, гълъбите хвъркаха от плевнята, виеха се из въздуха и час по час кацаха като снежен облак по червения покрив на къщата. Откъм полята лъхаше влажна и свежа топлота, цъфналите градини се къпеха в слънчева светлина, отрупаните с цвят ябълки се издигаха над зеленината като някакви бели озарени облаци; пчелите с тихичко бръмчене летяха по работа, тук-там се мернеше като цветно листче и някоя пеперудка или пък врабешко ято със страшна врява се спущаше от дърветата по плетищата.
Изведнъж от очите на Тереска рукнаха сълзи и потекоха като поток.
— Органиста дома ли си е? — попита тя, като завръщаше лице.
— Къде ще да е. Свещеника замина, а той като шипар се излежава сега.
— Свещеника навярно на панаира е отишъл?
— Е па, бик ще купува.
— Та малко ли му е стоката?
— Който има много, още повече иска да има — промърмори слугинята.
Тереска млъкна, страшно жал й стана, че хората имат всичко до гуша, а пък тя едва може да се нахрани, па и често гладува.
— Господарката иде! — извика слугинята, като движеше силно буталото в буталката, та сметаната чак изпръскваше навън.
— Твоя работа е това, ленивецо!… Нарочно си пуснал конете в детелината! — дочу се в градината кресливият глас на органистката. — Мързяло те е да ги изкараш по угарите. Боже, на никого вяра да нямаш! Гледай само колко детелина е опасана! Чакай ти, още сега ще обадя! Вуйчо ти ще ти даде да разбереш, готованецо неден, та ще го запомниш!
— Изкарах ги в угарта, с ръцете си ги спънах и с въже за колче ги вързах! — оправдаваше се плачливо Михал.
— Недей лъга, вуйчо ти ще се разправи с тебе, ха…
— Не съм ги аз вкарал, ма лельо, казвам ти.
— Ами кой, да не е свещеника? — крещеше тя на подбив.
— Право каза, лельо, свещеника я опасе с конете си — повиши той глас.
— Ти луд ли си, бре!… Да си затваряш устата, че ако се научи!
— Няма да ги затворя, ще му кажа в очите, че го видях. Ти мене навикваш, ама свещеника я опасе. Отзарана отидох при конете: Дорчо лежеше, а кобилата си пасеше; там си бяха, дето ги бях оставил снощи. Иди да видиш: познава се, още са горещи лайната им по нивата. Отвързах ги, качих се на Дорчо и гледам в нашата детелина някакви коне… Раззаряваше се, дойдох през прогона до градината на дядо поп, за да ги засрещна, излезнах на Клембовата пътечка и гледам свещеника седи с молитвеник в ръце, разглежда наоколо и час по час ги накарва с камшика по-навътре в детелината, ето на̀…