Ама се караха, здраве му кажи! Кметицата, обикновено тиха жена и винаги отстъпчива, днес като че ли беше побесняла и все повече се разяряваше, а пък Козеловица поутихваше нарочно и без да пропусне нищо, жигосваше с насмешливи думи.
— Лай, лай, госпожо кметице, кучетата не ще могат да те надлаят! — викаше тя.
— Та не е веднъж, не са два пъти! Неделя не минава да ми не липса нещо от къщи! Кокошки, пилета, патици, дори една стара гъска, а пък в градината то не може да го изкаже човек що е пакост! Дано те отрови моето, дето си ми го взела! Дано пукнеш под плета…
— Раздери се, гарго такава, кряскай… Ще ти олекне, госпожо кметице…
— Днеска — обърна се тя към Тереска, която излизаше на улицата, — отзарана изнесох пет платна на белилото. Отивам след закуска да ги натопя. Няма едно! Търся! Като че ли в земята потънало! А пък с камъни бях ги притиснала и никакъв вятър нямаше! Едното платно беше тъничко, ленено, от купешко по-хубаво!
— Защото свинската мас ти е заслепила очите, та не си видяла!
— Че си ми го откраднала! — вресна й тя.
— Аз да съм ти го откраднала! Още веднъж, още веднъж го повтори!
— Ти, крадло такава! Пред цял свят ще го докажа! Ще си признаеш ти, като те погнат във вериги към дранголника.
— Крадла ми вика! Чувате ли, хора? В съд ще те дам аз тебе, окото ми няма да мигне, всички чуха. Аз съм ти го откраднала, имаш ли свидетели, мари мешино такава?…
Кметицата дограби някакъв кол, изскочи на улицата, налетя като раздразнено куче и викаше заядливо:
— С кърпела ще ти докажа аз тебе! Ще ти дам аз тебе свидетели! Като те…
— Ела, ела по-близо, госпожо кметице! Само се допри до мене, свиньо такава, гиди кучко никаква — разкрещя се другата, като изтича и тя на пътя срещу кметицата.
Тя отблъсна мъжа си, който я задържаше, и като се разкрачи, сложи ръце на хълбоците си и извика подигравателно:
— Удари ме, удари ме, госпожо кметице, ама без дранголник няма да ти мине!…
— Затвори си устата, да не тикна по-напред тебе в дранголника! — викна кметът.
— Затваряй бесните кучета, за това те бива, а жена си по-добре вържи с въже да не закача хората! — изтърси тя, като не можеше да изтрае повече.
— Не забравяй, жено, че служебно лице ти приказва! — извика той заплашително.
— Пикая ти на службата — разбираш ли! Па ще ме и заплашва, може би ти си дал платното за риза на някоя твоя любовница. Не ти стигнаха селските пари, че ги изпи, пияницо такъв. Не бой се ти, хората знаят какво правиш. И ти ще си поседиш там, господин чиновнико, ще поседиш!
Но това вече беше премного и за двамата, та като вълци се спуснаха към нея. Най-напред кметицата я храсна с кърпела през устата и с диво квичене вкопча пръсти в косата й, а кметът захвана да бие с пестници, където му попаднеше.
В миг Бартек скочи на помощ на жена си.
Вплетоха се като псета накуп, та не можеше да се познае чии пестници млатят като снопарски бухалки, чии глави се блъскат и чий глас се чува. Притиснаха се до плета и пак се отърколиха на пътя като завъртени от вихрушка снопи, докато най-сетне във все по-свирепия бой се строполиха наземи в пясъка.
Прах ги засипа, само викове и клетви се разнасяха; влачеха се по пътя, биеха и викаха до небесата.
От време на време някой се откъсваше от купа, понякога всички изведнъж скачаха на крака, докопваха каквото им попадне под ръка, и пак удряха, пак се теглеха за коси, за яки, за слабини…
Крясъкът им се разнесе из цяло село, изплашени кокошки кудкудячеха по градините, псетата се разлаяха, жените се завайкаха и се блъскаха безпомощно около тях, докато най-сетне дотърчаха мъже и ги разтърваха.
А пък що бяха псувни, плачове, заплашвания, то изказ няма. Съседите веднага се разбягаха, за да не ги пишат свидетели; но навсякъде разправяха, божем тайно, че кметови здраво набили Козелови.
Не се мина много и кметът, с подуто лице, и жена му, не по-малко изподраскана и посиняла, отидоха първи да се оплачат. Няколко часа след тях тръгнаха и Козелови.
Старият Плошка дори с голяма готовност се съгласи да откара Козелови безплатно до града, само и само да се покаже, че е против кмета.
Отиваха да завеждат дело, тръгнаха така, както се бяха вдигнали от самата биеница, дори не се наметнаха с нещо.
Те нарочно караха бавно през селото, за да могат на всички да си казват болките и да показват раните си всекиму, който искаше да гледа.