— Добре, че се връща; може би ще престанат да одумват Тереска.
Така се слисаха, та лъжиците им увиснаха над паницата, а той, като хвърляше нахални погледи, прибави:
— Знаете как я и непожалват. Нямам никаква работа с нея, макар че ми е рода по бащина страна, ама да ми се падне, така бих затворил устата на тия сплетници, та да ме запомнят! А пък жените са най-лоши за другите: най-чиста да е, няма да пропуснат и ще я нацапат с кал.
— Така си е, така си е! — добавиха другите и обориха погледи в паницата.
— У Боринови беше ли вече? — рече той неспокойно.
— Все се каня и с каненето си оставам, всеки ден нещо ще попречи — отвърна Клемб.
— Страда човека за всички, а никой не се сеща за него.
— Ами ти обиди ли го, а?
— Ех, да отида сам, ще кажат, че за Ягна ходя.
— Я го виж! Пази се като мома, когато е сгазила лука — промърмори старата Агата, която стоеше до плета с паничка на коленете си.
— Ами омръзна ми вече да лаят по мене.
— И вълкът става мирен, като му изгният зъбите — смееше се Клемб.
— Или кога хване да си дири бърлога — добави Матеуш.
— Хо, хо, току-виж, че си пратил годежари на някоя — пошегува се Клембовият син.
— Така е, само току си мисля на коя ли да пратя.
— По-скоро избирай, па да ме поканиш за шаферка, Матеуш — писна Каша, най-голямата Клембова мома.
— Как да избере човек? То не е лесна работа: всички са като отбрани и коя от коя по-добра. Магдуша е най-богата, ама вече без зъби и очите й текат; Улиша като цвете момиче, само че едната й кълка по-дебела от другата, па и зестрата й — една каца със зеле; Франка с приплод, Мариша пък премного щедра към ергените; Йевка, макар че има сто злоти суха пара, тя пък е миткало и само се излежава в постелята. И всички да има как тлъстичко да си похапват, сладичко да си попийват и нищо да не работят. Моми — чисто злато! А пък на други юрганите им са къси за мене.
Гръмнаха в смях, та чак гълъбите пръхнаха от покрива.
— Истина ви казвам. Мерил съм ги у много, едвам до под колената ми стигат, ами зимно време мога ли аз така да спя? Или да спя с ботушите, а?…
Клембовица го сгълча, че разправя неприлични работи пред момичетата.
— На смях говоря само. Нали има една дума, че невинните шеги и под юргана не вредят.
Но момичетата се напериха като пуйки.
— Я какъв бил придирчив!… С всички се подбива! Като няма в Липци за тебе, подири си по други села! — крещяха му те.
— Има, има и в Липци: ами то тука е по-лесно стара мома да намериш, отколкото една злотувка. Щом я отбият от нянка, и с капаро от бащата я продават дори. Само да се намери кой да купува! Толко много са, че селото чак се тресе от моминско кикотене, всички само това чакат, всяка събота започват да се чистят от горе до долу, кордели заплитат в косите си, кокошките гонят низ градините, за да занесат някоя на евреина за водка, а отпладне току запоглеждат иззад къщите дали не идат отнякъде годежари. Виждал съм някои да ми махат с престилки от покривите на къщите и да викат: „При мене ела, Мачуш, при мене.“ А майките им пригасят: „Най-напред при Каша, при Каша, Мачуше! Сирене и петнайсет яйца ще ти придам с нея. При Каша ела!“
Тъй весело разправяше той, че момчетата се превиваха от смях, само момичетата се развикаха срещу него, та старият се обади:
— Мълчете бре! Крякат като свраки на дъжд.
Не можеха да се успокоят изведнъж, та за да тури край на тия шеги, той попита:
— Матеуше, беше ли на кметовата битка?
— Не. Чух, че Козелови здравата си изпатили.
— Повече не би могло. Да те е срах да гледаш на какво приличаха!… Кмета много се развилня, ех!…
— Оял се е на селския хляб, затова е побуял такъв…
— Важното е, че от никого не се бои. Кой ще му излезе насреща? Да беше някой друг, щеше скъпо да му струва такъв побой, ама нему и косъм от главата няма да падне. Познава се с чиновниците и е силен в града. Каквото иска, това може да направи…
— Защото сте овце и позволявате такъв да ви командва! Никаквец, па като им се разгордял, а те само дето краката му не целуват!
— Сами сме си го избрали, та трябва и да го почитаме.
— Който го е поставил на това място, той може и да го махне оттам.
— Ти, Матеуше, много не викай, че ще чуе някой, па ще го разнесе.
— Нека му кажат, нека се научи. Само да смее да ме закачи!
— Мачей е болен, кой друг може да му излезе насреща? Всеки се бои да излезе пръв, че всеки едва понася своите неволи — каза старият тихо, като ставаше от пейката.