Мъкнеше се да търси справедливи хора. Носеше се низ село като невидима паяжина, която не знае за какво да се улови.
Хората се смееха и я успокояваха, бедната, че у роднините си трябва да остане, а пък на Клембови, уж от приятелство, казваха:
— Нали ви е роднина, пари за погребение си има, а и дълго няма да изтрае… Къде другаде ще се дява?
Когато Клемб каза за днешната случка на жена си, тя прекара всичко това през ума си. Легнаха да спят и когато децата вече захъркаха, тя взе да го уговаря:
— Място ще се намери… в отводчето ще полежи… — гъските ще изкараме под навеса… все ще се намери да си хапне нещо… няма да кара дълго… пари за погребение си има… Да престанат и хората да приказват… И юргана не ще трябва да връщаме… така ами, това се не намира на път — обясняваше тя разпалено.
Но Клемб в отговор само захърка. И чак на сутринта рече:
— Да нямаше Агата ни грош, бих я приел, ех, трудно е, ама божа работа, но сега хората ще кажат, че за тия няколко злоти сме станали добри. Та нима вече не дрънкат, че зарад нас е отишла да проси… Не, не може.
А тъй като Клембовица слушаше за всичко мъжа си, само въздъхна жално за юргана и отиде да подканва момичетата да побързат.
Днес щяха да садят зелето.
Настана ден също като вчерашния, чудесен, слънчев, същински майски ден. Само палав вятър се появи и лудуваше по полята, та житата се люшкаха развълнувани като вода. Овошките с шум се клатеха, като изтръсваха обилен цвят, а пълните и тежки кичури на лиляците и на песъкинята лъхаха благовоние. Въздухът бе пресен и пълен с дъх на пръст и цветя. Вятърът разнасяше песни откъм пасищата край гората. В ковачницата звънтяха чуковете. По улиците още от сутринта беше пълно с разбъбрали се хора. Жените, натоварени с разсад в решета и кошове, отиваха към зелищата и високо приказваха за вчерашния панаир и за кметовата разправия.
В късо време, преди още росата да се бе вдигнала, по черните зелища, в чиито бразди лъщеше завирена вода, загъмжа от червени вълненици.
И Клембовица потегли за там с дъщерите си, а Клемб и момчетата останаха да подпират с Матеуш къщата.
Но щом слънцето заприпича, старият остави работата на синовете си и повика Валцерек да отидат и навестят Борина.
— Много хубаво време, съседе — рече Клемб, като вземаше от предложеното му енфие.
— Чудесно. Само да не припича много дълго.
— Наоколо минават и дъждове, не ще отминат и нас.
— По дърветата е пълно с гъсеници, това е на суша.
— А пролетниците малко окъсняха, може и да попрегорят. Може господ да не ги остави… Ами какво направи на панаира, научи ли нещо за коня?
— Ех, дадох три рубли на старшията, той обеща!
— Никаква сигурност няма!… Да живееш все под страх като заек и да няма кой да ти помогне.
— А пък кмета за нищо не го бива — прошепна предпазливо Валцерек.
— Трябва да се помисли друг да изберем — подхвърли Клемб.
Балцерек го погледна, но старият добави разпалено:
— Зарад него срам вече на селото пада. Ти чу ли за вчерашната история?
— Ех… то на всеки може да се случи да се сбие, това не е нищо… друго си мисля аз: да не би да плащаме ние за неговото кметуване.
— Той не разпорежда сам тука: нали и касиер пази, па и писар, и началството…
— Вълци в кошара! Пазят го, па в края на краищата плащай, селянино, че не могли да го опазят.
— Та може ли да бъде другояче! Знаеш ли нещо ново?
Балцерек само плю и махна с ръка; не желаеше да приказва; той бе мълчалив човек, па и жена му го беше нахокала, та още повече въздържаше езика си.
И тъй стигнаха до Боринови.
Южка белеше картофи на прага.
— Влезнете, тате лежи самичък в къщи. Хануша е на зелището, а Ягна работи у майка си.
В стаята бе празно. През отворения прозорец надничаха кичури от лиляци и слънце се провираше из зеленината.
Старият седеше на леглото. Беше отслабнал и сива брада стърчеше като четка по жълтото му лице, главата му беше още увързана, той нещо движеше посинелите си устни.
Те поздравиха с „Да бъде похвален“, но той нищо не отвърна, дори не мръдна.
— Не познаваш ли ни? — обади се Клемб, като го хвана да ръка.
А той като че ли нищо не знаеше, сякаш се вслушваше в чуруликането на ластовичките, които градяха гнезда под стряхата, или в шума на клоните, които се триеха по стените и понякога назъртаха през прозореца.