— Няма да се оставя да ме храниш ти на стари години, не!
Разотидоха се веднага, само Антек остана пред къщи и кроеше планове, а Куба изкара конете на люцернището зад плевнята и се просна под сенарника да си поспи. Не можа да спи, тежеше му яденето в стомаха, а и мисълта, че ако имаше пушка, би могъл толкова яребици, па и зайци да убива, та всяка неделя да носи на свещеника.
Ковачът би направил пушка, както измайстори и на горския, та като стреля в гората, чак в селото да се чува!
— Механик, синеца! Но за такава трябва да му платиш пет рубли! — мислеше си той. — Ами откъде да ги взема? Иде зима, трябва кожух да си купя, обущата също не ще ми изтраят повече от Коледа… Наистина имат да ми дават още десет рубли и две кърпи, панталони и риза… Кожух макар и за пет… късичък ще е, ама… обуща за три… па и шапка не е зле… а рубла трябва да се занесе на свещеника за помен на родителите… Ех, пущината… Нищо няма да остане!… — Той плюна и захвана да събира из джоба на куртката си ситен тютюн и напипа монетата, за която бе забравил, докато обядваше.
— Пак има, пак! — Той веднага се разсъни; откъм кръчмата се зачу далечен изтънен глас на музика и като че ли отгласи на провиквания.
— Танцуват си синковците и водка си пият, и цигари пушат! — въздъхна той, легна пак по корем, гледаше към спънатите коне, които се събраха на куп и се чешеха със зъби по вратовете, и мислеше, че вечерта трябва да отиде в кръчмата, да си купи тютюн и поне да погледа веселбата.
Час по час разглеждаше монетата, па поглеждаше и слънцето. То беше още високо и така бавно вървеше днес към запад, сякаш и то в неделя си почиваше… А тъй му се искаше да отиде, едвам изтрайваше, та току се обръщаше от една страна на друга и попъшкваше от мъка. Но не отиде веднага, защото тъкмо тогава зад плевнята се появиха Антек и Ханка и вървяха по слога на нивата.
Антек вървеше напред, а Ханка след него с момченце на ръка, от време на време нещо продумваха и крачеха полека, а Антек често се навеждаше към нивата и пипаше кълновете.
— Върви… гъсто като четка — измърмори той и обгръщаше с поглед моргите, които пося, за да отработи на баща си.
— Гъсто, но татевото е по-добро, върви като гора! — говореше Ханка, като гледаше съседните лехи.
— Защото е по-обработена нивата.
— Да има човек три крави, и земята би се подхранила.
— И свой кон.
— Па да отгледаш нещо и за продан. А така какво? Всяка сламчица, всяка огризчица баща ти пресмята и му се струва кой знае колко.
— И за всичко надумва!…
Веднага млъкнаха, защото несправедливостта изпълни сърцата им със скръб, с яд и с хапливо негодувание.
— А по осем морги би се паднало — несъзнателно извика той.
— Ами, ако не и повече. Ето — Южка, и ковачката, и Гжеля, и ние — изброяваше тя.
— Да заплати човек дела на ковачите и да си остане на дома с шестнайсет морги!
— А имаш ли с какво? — изпъшка тя и тъй силно почувствува безсилието си, че сълзи потекоха по лицето й, когато обхвана с поглед нивите на свекър си, чисти като злато, по които можеше да се сее и ръж, и пшеница, и ечемик, и цвекло от бразда до бразда… такова богатство… и всичкото чуждо… не тяхно.
— Не реви, глупачко, кога да е, осем морги от това са наши…
— Да може барем още и половин къщата и това зелище! — посочи тя наляво в ливадите, където се синееха дълги лехи зеле.
Те свърнаха натам, па седнаха край ливадите под храстите. Ханка кърмеше детето, защото се разплака, а Антек сви цигара, запуши и гледаше мрачно пред себе си…
Не казваше на жена си какво го ядеше отвътре и гореше като жив въглен на сърцето му, защото нито би могъл да й го каже, нито тя би го разбрала добре…
То се знае, като всяка жена, която нито може да мисли, нито да разбере сама нещо, току живее като сянка на мъжа си…
„Къща, деца, жените по село — това е за нея целият свят. Всяка жена е такава… — мислеше той горчиво, та чак сърцето му се сви… — И на птицата, която хвърчи над мочурливите лъки, по й е добре, отколкото на човека… Що я е грижа! Хвърчи си, попява си, а дядо господ сее полетата и за нея, тя само да си събира и да си яде…“
— Нима тате няма и сухи пари отделени? — започна Ханка.
— Все ще да има…
— На Южка е купил такива корали, та цяла крава да купиш за тях, а на Гжеля постоянно изпраща пари във войската.
— Че праща, праща… — отговори Антек, замислен за друго нещо.
— Ами нали това е несправедливо за всинца ни! А майчините ти дрехи? Крие ги в раклата и не ги показва дори… Такива вълненици, забрадки, шапчици, огърлици… — захвана тя да изрежда най-различни богатства, неправди и жалби, и надежди, а Антек упорито мълчеше, та тя нетърпеливо го бутна по рамото.