Доминиковица имаше железни ръце и неотстъпчива душа — то се знае. Толкова години управляваше всичко, толкова години никой не посмя да й се противи, нито пряка дума да й каже. А сега кой й се противеше и кой излизаше срещу нея? — собствените й синове!
— Мили боже! — викаше тя в забрава и в яда си, като при всеки случай улавяше тоягата да ги бие и да ги принуди да я слушат. Те не се покоряваха, заяждаха се като майка си и влизаха в разправии. И почти всеки ден ставаха такива врясъци и гоненици около къщата, че хората се притичваха да ги успокояват.
Дори свещеникът, уговорен види се от нея, ги повика при себе си и ги съветва да се помирят и да се покоряват. Те го изслушаха търпеливо, целунаха му ръка, па покорно и краката му прегърнаха, както изискваше приличието, но не се промениха.
— Не сме деца, знаем какво да правим! Нека мама отстъпи по-напред — обясняваха те пред хората. — Цялото село ни се смее.
А Доминиковица чак пожълтя от злоба и грижи, защото те не се оставяха по никакъв начин да ги надвие, и зарад това, вместо да прекарва времето си в черква и у приятелки, както правеше по-преди, сега трябваше да работи у дома. Тя викаше постоянно Ягуша на помощ. Но дъщеря й не се трогваше от нейните мъки и срам. Доминиковица държеше страната на кмета и дори свидетелствуваше против Козелови, понеже беше при битката и превързва кмета и жена му.
И кметът често се отбиваше вечерно време при нея, уж да се посъветва нещо, но главно, за да извика Ягуша и да излезе с нея из градините.
В село нищо не може да се укрие, знаят добре хората къде какво става, затова и досадата от тия грешни любовни увлечения растеше все повече и добри хора неведнъж предупреждаваха старата.
Но можеше ли тя да я възпре, когато Ягна вършеше всичко на своя глава и като че ли напук, въпреки всички молби и настоявания. Тя бе готова да понася най-тежкия грях и хорските одумки, отколкото да стои в омразната й мъжова къща. Дяволът я бе помъкнал и я носеше, където си иска, и никой не бе в състояние да я възпре.
За Ханка това беше дори добре дошло и тя често казваше пред хората:
— Нека си угажда, доде не забранят на кмета да прахосва селските пари. Че той нищо не жали и какво ли не й носи от пазара, със злато би я покрил. Нека си поживеят, докато могат. Малко ме е грижа за тях!
То се знае, малко ли свои грижи я разяждаха! Тя не жалеше парите за адвоката и все пак не се знаеше как ще се свърши делото на Антек и какво го чака? А той, бедничкият, съхнеше там в затвора и чакаше милост от бога. И в къщи полека-лека наставаше безредица. Нима тя можеше всичко да наглежда? Ратаят бе станал един вироглав, види се подстрекаван от ковача, и работеше, както му скимне, а често пъти, когато тя отиваше в града, по цял ден се развяваше из селото. После тя го заплашваше, че само да се върне Антек, и ще му даде да разбере.
— Ще се върне! Още не е дошло дотам да пущат убийците! — отвръщаше заядливо той.
Тя чак изтръпваше от яд, би му смазала дръзката муцуна, ама де можеше да му надвие? Ще вземе да я набие, а има ли кой да види, да го възпре? Всичко трябваше да понася и да пази за после, за по-сгодно време, че ще вземе да напусне и всичко на нейните ръце ще се струпа; вече и без това едвам можеше да излезе на глава с всичката работа. От това и здравето й все повече се разклащаше. Ами как, и желязото накрай ръжда го разяжда, и камък да е, и той до време издържа, камо ли пък една слаба жена.
Един ден към края на май свещеникът и органистът отпътуваха на черковен празник в друго село, а Ямброжи тъй се беше напил с немците, които навестяваха често кръчмата, че нямаше кой да бие камбаната за вечерня, нито пък черквата да отвори.
Затова се събраха да се помолят на гробищата, до вратата на които имаше малко параклисче със статуйка на света Богородица. Всяка година през май момите я украсяваха с книжни панделки и с позлатена корона, покриваха параклисчето с полски цветя и така го предпазваха от пълно разрушение, понеже параклисчето беше много отдавнашно, попукано и разклатено, та дори птички не виеха гнезда по него, а само понякога, по време на есенна киша някой пастир прибягваше там за подслон. Гробищните дървета, старите липи, стройните брези и изкривените кръстове го запазваха от зимните бури и вихри.
Събра се доста народ и набързо украсиха параклисчето, доколкото можаха, със зеленина и цветя, един разтреби сметта, друг посипа чист пясък, та като набучиха под статуйката на земята запалени свещи и кандила, започнаха набожно да коленичат.
Ковачът коленичи отпред при посипания с лалета и щипки праг и пръв запя.