— Господи, света Богородичке! В Америка! — викна тя неволно.
— Тихо, като под клетва ти казвам, дворянина така съветваше. „Да бяга — каза, — десет години най-малко… ще се разсипе човека…“ Вчера ми приказва!
— Да избяга от селото, от имота си… от децата… Божичко… — само това разбра тя.
— Ти само дай да го откупиш, а по-натам Антек ще види какво ще направи, ти дай…
— Та откъде да ги взема?… Боже мой, да тръгне по света… От всичко да се махне.
— Петстотин рубли искат! Ти ги имаш, ония дядовите… Дай ги за откупа… После ще си направим сметка… Само и само да го отървем…
Ханка скочи на крака.
— Като някое куче все едно си лаеш! — и тя поиска да си отиде.
— Дърпаш се като щура — ядоса се и той. — Аз само казах тъй… Виж я ти, за нищо и никаква дума ще ми се репчи, а мъжа й ще гине там в затвора. Аз ще му кажа колко се грижиш за него.
Тя пак седна и вече не знаеше какво да мисли.
Той разправяше надълго и нашироко за Америка, за познати хора, които бяха отишли там, че те пишат писма, па дори и пари изпращат на своите. Как е хубаво там, как всеки си е свободен, какво богатство трупат хората. Антек би могъл веднага да избяга: той познава един евреин, който мнозина вече бил препратил за там. Нима малцина като него бяха вече избягали! А пък Ханка, за да се не сетят, би могла и по-късно да отпътува. Гжеля ще се върне от войската и ще изплати бащинията си, па ако не, лесно ще се намери и купувач.
— Иди попитай и свещеника, ще видиш, че и той ще ти каже това, което ти казвам и аз. Ще видиш, че съм прав и че те съветвам от приятелство, а не за лична полза. Само че нито зъб пред някого да не си обелила, да не би да се досетят стражарите, че тогава и за хиляда няма да го пуснат, ами ще вземат и във вериги да го оковат — завърши важно той.
— Отде да взема, за да го откупя! Толкова много пари — изпъшка тя.
— Познавам един от Модлица, който може да заеме срещу неголяма лихва… Познавам и други… Пари ще се намерят… За това аз ще се погрижа… ще помогна…
И дълго той я съветва и уговаря.
— Обмисли, бързо трябва да се реши.
И си отиде тихичко, та тя и не забележи кога се изгуби в нощта. Беше вече късно. В къщи спяха. Само Витек седеше до стената, сякаш пазеше господарката си. И из село бяха си легнали навсякъде, дори и кучетата не лаеха, само реката клокочеше и птичките пееха из градините. Месецът пропълзя по небето и се носеше като сребърен сърп през страшните и мрачни висини. Бели и ниски мъгли покриваха лъките, а над житата висеше бледа мъглявина от цветен прахуляк; вирът проблясваше като ледена плоча… Чак звънеше в ушите от тая тишина и от чуруликанията и трелите на славеите.
Ханка не помръдна от мястото си, като да бе закована.
— Божичко, от селото да избягаш, от имота си, от всичко! — тя само това си мислеше.
Гроза я обзе, растеше всеки миг и стискаше със страшна мъка и ужас сърцето й.
Лапа започна да вие на двора, славеите замлъкнаха, задуха вятър, та залюля сенките, и плачлив печален шум премина из въздуха.
— На Куба душата е видяло кучето! — пошепна Витек, като се кръстеше страхливо.
— Глупчо! — скастри го тя и го натирида върви да спи.
— Ами дохожда си тя, назърне при конете, досипе им храна…
Тя вече не го слушаше. Настана пак всеобща тишина, славеите запяха, а тя седеше като мъртва и повтаряше от време на време с мъка и страх:
— Да бяга по света! Завинаги! Милички Исусе! Завинаги!…
IX
Още не бе повехнала по къщите закичената на зелените празници зеленина, когато една сутрин най-неочакваио се появи Рохо.
Само че чак след черковна служба и след дълъг разговор със свещеника излезе по селото. Малцина се въртяха още из дворищата, защото бе време да зариват картофите, но щом се разчу, че Рохо е в село, веднага някой и друг забърза към пътя да го поздрави, че отдавна не бяха го виждали.
А той вървеше както винаги полекичка, подпираше се с тояжката си и с вирната глава, със същия сив клашник и все така с броеници на шията; вятърът развяваше побелялата му коса, а слабото му лице светеше от чудна доброта и веселост.
Той шареше с поглед по къщите и градините, усмихваше се радостно на всичко, приветствуваше се поотделно с всекиго, дори поглаждаше любезно и главичките на децата, които се притискаха към него, и пръв заприказваше с жените. Тъй се радваше, че намира всичко по старому.