— Ходих на манастира в Ченстохова — отговаряше той, когато с любопитство настояваха да узнаят къде се е губил толкова време.
И така искрено се радваха на завръщането му, че веднага, още по пътя започнаха да му разправят липченските новини, някой и за съвет някакъв го питаше, друг искаше да му се оплаче, отведе го настрана и почна да развързва пред него грижите си като последен грош, за последна нужда прикътан.
— Много съм уморен, нека си почина някой ден — оправдаваше се той, за да се отърве.
Един през друг го канеха на гости.
— Засега ще отседна у Мачей, вече обещах на Ханка, а след това, ако някой ме приеме, ще остана у него за по-дълго.
И тръгна бързо за Боринови.
Разбира се, че Ханка го посрещна радостно и от все сърце искаше да го нагости, но той, щом сложи торбите си и малко нещо почина, отиде при Мачей.
— Виж го, в градината лежи, че в къщи е една горещина… През това време ще ти подваря мляко, па може и яйце да си хапнеш, а?
Но Рохо беше вече в градината и наведен си проправяше път между клоните към болния, който лежеше в постлания с пухов юрган коларски кош, завит с кожух. Свитият на кълбо Лапа пазеше при краката му, а Витековият щърк се перчеше смешно между дърветата като на стража.
Овощната градина беше стара и мрачна; клонестите дървета така засланяха небето, че само тук-там по тревата под тях светеха прилични на златни паяци слънчеви петна.
Мачей лежеше възнак. Раздвижените клони се клатеха с тихо шумолене над него като плащаница от сенки и само от време на време, когато вятърът я разкъсваше, слънцето го шибаше по очите и час по час се откриваше над него частичка от синьото небе.
Рохо приседна.
Дърветата шумяха, сегиз-тогиз кучето изръмжаваше на мухите, а понякога и разчуруликани ластовици се совваха между черните дънери към зеленото разлюляно поле.
Болният изведнъж се обърна към него.
— Познаваш ли ме, Мачей, познаваш ли ме?
Лека усмивка лъхна по лицето на Борина, очите му замигаха и той задвижи посинелите си устни, но глас не издаде.
— Ако е рекъл господ, все още можеш да оздравееш.
Мачей като че ли разбра, защото поклати глава и сякаш недоволно се отвърна от него. Загледа се пак в разклатените клони и в слънчевите светлини, които от време на време заливаха погледа му.
Рохо само въздъхна, прекръсти се и си отиде.
— Нали като да е по-добре на тате? — попита Ханка.
Той мисли нещо дълго и най-сетне рече тихо и сериозно:
— И светилникът преди да изгасне, свети на края с по-жив пламък. Струва ми се, че Мачей вече си отива… Чудно ми е дори как живее още: изсъхнал е като клечка…
— Та нищо не иска да яде и мляко не всякога иска да пие.
— Трябва да сте готови, всеки ден може да свърши.
— Така си е, така си е, боже мой. Същото и Ямброжи ми рече завчера, съветваше ме дори и ковчег да му приготвим.
— Поръчай да направят, няма много да чака, няма… Когато душата бърза да си отиде, нищо не може да я задържи, дори плача, че иначе някои биха останали цели векове при нас — говореше тъжно той, като взе млякото, което Ханка му бе приготвила, пиеше го полека и разпитваше що се бе случило из селото.
Тя повтаряше това, което беше вече чул от другите из пътя, па бързо заприказва надълго и нашироко и за своите грижи.
— А Южка къде е? — прекъсна я нетърпеливо той.
— Окопава с работнички и с Ягустинка картофи на нивата, а пък Петрек отиде в гората: прекарва греди за къщата на Стахо.
— Гради ли си?
— Ами господин Яцек му даде десет бора да си отсече.
— Даде ли му? Казваха ми за това нещо, ама не вярвах.
— Та то не си е и за вярване! Отпърво никой не повярва. Той обеща наистина, ама един ли обещава на тоя свят. Обещалка залъгалка, глупавия й се радва — казват. А господин Яцек даде писмо на Стахо и му каза да го занесе на дворянина. Дори и Веронка не му даваше да ходи, защо да си дере, казва, обущата напразно?… Отгоре ще му се изсмеят, че повярвал на щур човек… Но Стахо не я послуша и отиде. И казва, че щом дал писмото, дворянина заповядал да го пуснат да влезе в стаята му, почерпил го с водка и рекъл: „Докарай колите и горския ще ти отбележи десет дървета за греди…“ Даде му Клемб колата си, даде му и помощника, дадох му и аз Петрек. Дворянина ги вече чакал в гората и сам избрал веднага най-правите от ония, дето зимъска ги сякоха за евреите. И сега ще ги прекарат, ще има към трийсет кола с клоните. Хубава къща ще си направи Стахо! Да не казвам как благодари той на господин Яцек и как му се извинява; защото, що е право — право, всички го смятаха за голтак и за нащурничав и му се чудеха от що живее и защо свири с цигулката из нивите под кръстовете, па понякога и дума каже, дето никой не може да му разбере, също като че не е с всичкия си… А пък той такъв господар, та и самия дворянин го слуша!… Кой би повярвал преди това?…