— Не гледай човека, а делата му.
— Но да даде толко много дървета, дето, както Матеуш им прави сметката, към хиляда злоти струват, и то тъй, за бог да прости, това още никога не е бивало!
— Казват, че за това пък получава за себе си, доде е жив, старата къща…
— Ех, тя струва колко една вехта обувка! Дори си мислехме вече дали в тая добрина няма някаква задна мисъл, та Веронка ходи да се посъветва и със свещеника дори. А той я навика, че била глупава.
— Па истина си е. Дават ли ти — взимай и благодари на бога за добрината.
— Ами кога човек не е свикнал да взима даром, па още повече от дворяни! Де се е чуло това! Ами как, дал ли е някой нещо на селянин така от добрина? Да отидеш и за най-малкото нещо да се посъветваш, току гледат в ръцете ти, а пък в канцелариите не се и показвай без пари, че ще ти кажат друг път да дойдеш, утре или след една седмица… С тая работа на Антек изучих добре какво става на тоя свят, че малко ли пари вече изхарчих…
— Добре, че ми спомни за Антек. Отбих се в града.
— Може да си го видял?
— Нямаше време.
— Неотдавна ходих аз, ама не ме пуснаха при него. Бог знае кога ще го видя.
— Може би по-скоро, отколкото си мислиш — рече той.
— Божичко, що казваш!
— Истина ти казвам! В главното управление ми съобщиха, че могат да пуснат Антек на свобода, ако някой стане поръчител за него, че няма да бяга, или ако даде гаранция петстотин рубли в съда.
— Тъкмо такова нещо ми каза и ковача! — и тя почна да разказва дума по дума неговия съвет.
— Хубав съвет, ама понеже е от Михал, не е безопасен: в тази работа той друга мисъл ще да има… Няма да бързаш да продаваш: от имота си човек излиза с жребци, а се връща при него рачешката, с пълзене… Друго нещо трябва да се измисли… Може да се намери някой поръчител да стане… да поразпитаме между хората… То се знае, да имаше пари…
— Па може и да се намерят — пошепна тя по-тихо. — Имам малко нещо запазено, само че не мога да им направя сметка, ама може и да стигнат…
— Дай да ги преброим заедно.
Тя се изгуби нейде из двора и когато се върна след малко, заключи със заметалото вратата и сложи един възел на коленете му.
Имаше книжни пари, имаше и сребърни, па дори и няколко златни и шест върви корали.
— Това беше дал на Ягуша, от свекървата са, после, види се, си ги е взел — шепнеше тя, като клекна пред пейката, на която Рохо броеше парите.
— Четиристотин и трийсет и две рубли и пет злоти! От Мачей ли са?
— От него… ами… по празниците ми ги даде… — заекваше тя и се изчервяваше.
— Не стигат за гаранция, ама ти би могла да продадеш нещо от живата стока!
— Е па мога, мога да продам свинката… и яловата крава не ни трябва, евреина ме пита вече за нея… някое и друго кринче жито…
— Видиш ли, капка по капка вир ще стане. Без ничия помощ ще откупим Антек. Някой знае ли за парите ти?
— Тате ми ги даде да отърва Антек и ми заръча никому ни дума да не съм казала. Ти си първия, на когото се доверявам. Михал да се…
— Бъди спокойна, няма да кажа. Щом съобщят, че е време, ще идем заедно с тебе при Антек. Ще се нареди на добре, мили мои — шепнеше той, като я целуваше по главата, понеже тя се беше хвърлила в краката му от благодарност.
— Родния баща не би бил по-добър — викаше тя разплакана.
— Като се върне Антек, ще благодарите на бога. Ами Ягуша къде е?
— Още отзарана отиде в града с майка си и с кмета. Казваха, че при нотариуса, старата приписва нивите на щерка си.
— Всичко на Ягна ли? Ами синовете й?
— Яд я е на тях, че искат дял да им даде. Един ад е у тях, ден се не минава без караници, а кмета брани Доминиковица, че е бил опекун на сираците още след смъртта на Доминик.
— А пък аз си мислех, че друга ще да е работата, защото различни ми ги разправяха.
— Самата истина са казвали хората. Грижат се само за Ягна те, ама така, че да го е срам човек да разправя каквото е. Мъжа й още хърка там, а тя като кучка… Не повтарям чужди думи, ами с очите си ги видях в градината…
— Я ми кажи къде да си почина — прекъсна я той, като подстана от пейката.