Целият вход в двора чак от пътя бе накичен със смърчови и брезови клончета и бе дебело настлан с жълт пясък и посипан с папур.
Южка донасяше цели наръчи от метличина, ралички и глушина и украсяваше стените на параклисчето. Поукраси с тях и иконите и свещниците и каквото имаше вътре, че дори и земята пред олтара поръси с цветя; не бе забравила и къщата, тъй като целите стени и всички прозорци се губеха в зеленина, а в снопчетата на покрива беше забучила папур.
И всички се бяха заловили да помагат освен Ягуша, която още от сутринта се измъкна от къщи и вече не се показа.
Свършиха наистина първи, но слънцето беше високо изскочило, а из село трополяха все повече коли от другите села.
Тогава взеха да се готвят бързешком за черква.
Само Витек остана да пази портата, защото цяла тълпа деца се натискаха да разглеждат параклисчето и да подсвирват на коса. С клон ги пъдеше той и понеже не можеше да им надвие, пущаше към тях обучения щъркел, който се втурваше изневерешки и насочваше заплашително острия си клюн към босите им крака, та час по час се разбягваха с крясък.
Тъкмо бяха излезли всички от къщи, когато камбанката се обади. Южка тичаше напред с молитвеник в ръка, цяла облечена в бяло и с връзки от червени панделки на обущата си.
— Витек, как ти се виждам, а? — попита тя и се завъртя пред него на пети.
— Чудесно, като някоя бяла гъска! — рече той възхитен.
— Разбираш ти от това, колкото и щъркела ти. Ханка ми каза, че никоя от село няма така да се облече — бъбреше тя и издърпваше възкъсото си облекло.
— Ех!… а коленете ти се червенеят през фустата като на гъските изпод перушината им.
— Глупак! Гледай ти на Лапа под опашката! Ей, щъркела да скриеш: ще дойде свещеника с шествието, ще го види и ще го познае — предупреди го тя по-тихичко.
— Право си е, че е хубава и пременена, па и господарката се пери като пуяк! — шепнеше той, загледан подире им по пътя, но като се сети за предупреждението, отмъкна щърка в картофената яма, а за охрана на параклисчето остави Лапа да гони децата, па отърча при Мачей, който както винаги лежеше в градината.
В селото се утиши. Всички коли вече отминаха, отминаха и хората, улиците опустяха, само тук-там по портите играеха деца, кучета се излежаваха на слънце, ластовички се совваха из разпаления въздух над вира, а в черква веднага след камбанката започна службата, свещеникът излезе за тържествена литургия и органът засвири, но веднага след словото удариха всички камбани и народът запя гръмогласно такава песен, че гълъбите от покривите се разхвърчаха; хората занаизлизаха от главния вход, над тях се носеха наклонени хоругви, икони и запалени свещи, държани от момичета в бели премени. Най-накрай изнесоха червения балдахин, а под него свещеникът със златиста дарохранителница в ръка слизаше бавно по стълбите.
Като се наредиха горе-долу за шествие и направиха през навалицата дълга улица, обнизана от двете страни със запалени свещи, свещеникът отново запя:
И всички извикаха в един гръмлив до небесата глас:
И с песен тръгнаха и се запритискаха пред гробищната врата. Трудно се промъкваха, понеже съборът беше голям: всички села от енорията бяха надошли, па дори и от всички чифлици, та дворяните водеха свещеника и го придружаваха отстрани със запалени свещи, а пък имотните стопани носеха балдахина, само че за яд на липчени все другоселци.
Цялото шествие се изсипа от сенките на гробищата към площада, който бе побелял и кипнал от горещина; слънцето блесна в очите на всички и ги пареше с жив огън, а те тръгнаха бавно всред камбанния звън и песни в благовонния дим на кадилницата и в дигнатите облаци прах, всред запалените свещи и посипваните в краката на свещеника цветя…
Насочиха се към първото олтарче отдясно, към Боринови; за един миг улицата така се натъпка, че плетищата запращяха, мнозина бяха тласнати от високия бряг във вира, крайпътните дървета се тресяха от натиск. Движеха се в тежка, огласена от песни навалица от глави, като многоцветна река, а по средата й като лодка върху вълни плуваше червеният балдахин и се развяваха хоругви, икони и свещени статуйки, покрити цели с тюлове и цветя.
Натискаха се в голямата навалица глава до глава, едва можеше да се диша от жега и теснота, но всички пееха от все сърце, с все сила, с пълни гърла, та изглеждаше, че целият свят пее заедно с тях хваление към бога — сякаш тези високи липи, тези черни елхи, тези разгорели се в слънцето води, тези стройни брезички, ниски градини и зелени поля, тези необхватни с поглед далнини и къщи, и всичко, каквото имаше, прибавяха своя сърдечен и пълен с радост приглас, та велегласна, пропита с гръм песен се разливаше в пламтящия въздух и се възнасяше към бледото небе чак до слънцето.