Листата на дърветата трепереха и последните им цветове опадваха от тия гласове.
Пред Боринови свещеникът изчете първото евангелие и след малка почивка поведе народа към воденичаровия олтар.
Жегата ставаше все по-силна, едва се търпеше, прах задавяше гърлата, слънцето стана бледо и по ясното небе се запровличаха белезникави дълги ивици, а нагорещеният въздух се тресеше и менеше в погледа като кипнала вода — буря се канеше.
Вече цял час продължи шествието и макар че просто припадаха от жега, макар че и самият свещеник беше плувнал в пот и почервенял като рак, продължаваха да обикалят полека всички параклисчета, да слушат Евангелието пред всяко и нови песни да пеят.
Понякога, когато народът поизморен млъкваше, та се разнасяше само шумът от стъпките, във внезапно настъпилата тишина можеха да се чуят из полята чучулиги или усърдно кукане на кукувица, или пък чуруликане на ластовици под стрехите, а камбаните непрестанно биеха; биеха бавно, с продължителен, силен и топъл глас.
И при все че народът пак запяваше, при все че мъжете не жалеха гърлата си, жените напрягаха тънките си гласове, децата пискаха по своему, а малките звънчета чуруликаха и от тежкия топот тътнеше изсъхналата земя — камбанните гласове отново се издигаха над всичко, пееха чисто и високо, пееха до небеси с един златист и дълбок глас, изпълнен с радост и веселие, пееха тъй силно и гласовито, като че ли някой удряше с чукове в слънцето и целият свят се полюляваше и звънеше.
А като свършиха пред олтарчетата, службата трая още дълго в черквата, още дълго гърмя органът и се разнасяха песните.
А щом излязоха пред черквата, за да поемат малко хлад под дърветата, да дадат някой грош на просяците и да се поразговорят с познати, внезапно притъмня, заеча далечен гръм и сух, горещ вятър се изви, та дърветата се залюшкаха и прах се вдигна по улиците.
Хората от по-близките села започнаха бързо да си отиват с колите.
Но в същото време прикапа дребен дъжд, горещ и рядък, та стана още по-тъжно и душно, а слънцето по-немилостиво печеше; жабите по-тихо и по-сънливо крякаха и някак притъмня, далнините помрачняха, отново заечаха гръмотевици и откъм посинелия изток забляскаха бледи и къси светкавици.
Бурята идваше откъм изток и в полукръг се трупаха тежките тъмносини покривала от облаци, пропити с дъжд или градушка; кратък и шумен вятър се устремяваше напред, свиреше по върхарите на дърветата и разклащаше житата. Домашните птици с писък бягаха под подслоните, дори кучетата тичаха към къщи, добитъкът се прибираше от полето към село, по пътищата се вдигаха вече вихрушки от прах, а гръмотевиците идваха все по-близо.
Не мина много и слънцето взе да потъва в червеникави мръсни мъглявини и светеше като през окадено стъкло, гръмотевиците затрещяха вече над селото и такъв вихър удари, че само дето дърветата не изпокърти, а клоните и снопчетата от покривите — по цял свят ги запокити. Първите гръмове паднаха нейде из горите; в миг цялото небе посиня като чер дроб, слънцето угасна, завиха виелици и гръмотевици зашибаха една след друга. Земята се затресе от гръм, а огньовете на светкавиците разкъсваха заоблаченото небе и ослепяваха очите с блясъците си.
Къщите трепереха от бученето и всяка живина се беше притаила от страх.
За добра чест бурята отмина настрани, мълниите биеха нейде далече, виелицата престана, без да причини никакви щети, небето вече почна да се прояснява и току пред вечерня рукна един силен дъжд, един пороен лопей, че в миг положи житата. Реката придойде и от всички ровове, межди и бразди бликаше разпенена вода.
Утихна едва привечер. Дъждът престана и на запад слънцето се показа иззад облаците като червено и лъчисто кълбо…
Липци пак оживя. Хората взеха да разтварят врати, да излизат навън и да дишат с умиление разхладения въздух; всичко ухаеше след дъжда, най-вече младите брезички и ментата из градините; омекналата земя като че се запали на слънцето: горяха локвите по пътищата, листа и треви блестяха, пламтяха разпенените води, които с весело клокочене се стичаха във вира.