— Работа! Друго нещо кроиш ти с тях — рече по-тихо Вахник.
— Както и с дворянина изработи нашата гора — добави заплашително Причек.
— Изглежда, че на съд съм налетял! Я гледай как всичко знаят!
— Оставете го бе, той си върши работата без нас, нека и ние да работим без него — рече Гжеля, като гледаше втренчено в неспокойните му очи.
— Да ви види някой стражар през прозореца, ще помисли, че правите заговор срещу някого! — уж на шега рече ковачът, ама устните му трепереха от злоба:
— Може и така да е, само че не против тебе: не заслужаваш, много си малък за такова нещо ти, Михале.
Той нахлупи шапка и си излезе, като тресна вратата.
— Понадушил е нещо и е дотърчал да разузнава.
— Сега е готов да иде и да слуша под прозореца.
— Ама ще чуе още такова нещо за себе си, че ще му се отще.
— Я тихоте, момчета! — започна тържествено Гжеля. — Казах ви, че Подлесието още не е продадено на немците, но вече всеки ден могат да отпътуват за крепостен акт, дори споменаха, че следния четвъртък.
— Знаем това и нещо трябва да се направи! — рече нетърпеливо Матеуш.
— Дай съвет, Гжеля: книга знаеш, вестник четеш, по-лесно ти е.
— Че като го купят немците и като заседнат на слог, ще стане като в село Гурки: просто въздух няма да стигне за дишане в Липци и ще тръгнем да просим или в Америка да се изселим.
— А бащите ни само се чешат по главите, въздишат и не знаят как да си помогнат.
— И не ще отстъпят и ние да управляваме домовете! — надпревариха се да казват един през друг.
— Голяма работа — немци. Имаше ги в Лишки, но нашите им изкупиха имотите на всички до един, а дето в Гурки стана другояче, там самите селяни са си виновни: пиха, съдиха се постоянно и спечелиха просяшка торба.
— Значи, и ние можем да откупим Подлесието и да ги пропъдим! — викаше Йендрек Борина, чичов син на Антек.
— Лесно е да се каже: сега не можем да го откупим, макар че искат по шейсет рубли за моргата, а после ще намерим ли хиляда злоти за същото това?…
— Да дадат бащите ни всекиму дела, по-скоро ще свършим тая работа.
— Разбира се, така си е! Веднага ще знаем какво да правим! — изкряскаха всички.
— Колко сте прости вие! Старите от цялото едвам се изхранват, а вие от дяловете си пари искате да правите! — прекъсна ги Гжеля.
Млъкнаха изведнъж, защото такава истина им изрече, като че ли ги фрасна по темето с тъпото на секира.
— Не е там злото, че бащите не искат да си дадат имота във ваши ръце — продължаваше да говори той, — а в това, че Липци има твърде малко земя, че народът постоянно се увеличава и онова, което при дедите ни е стигало за трима, сега трябва да се дели на десет души.
— Много право! То се знае, че си е така! То се знае! — шепнеха другите угрижено.
— Тогава да се купи Подлесието и да се подели! — изтърси един.
— Ти би купил цяло село, но къде пари! — промърмори Матеуш.
— Трайте само, може и на това да се намери някаква леснина.
Изведнъж Матеуш стана, удари с пестници по масата и се развика:
— Трайте и правете, каквото щете, на мене вече ми омръзна и като ми кипне, ще зарежа селото и ще отида в града, по-добре живее там народа.
— Воля ти, но другите трябва да останат тук и да наредят някак живота си.
— Ама това се вече не трае, човек най-после кипва: теснота навсякъде, къщите се пукат от народ, сиромашията крещи, а до тебе свободна земя, плаче да я вземеш… и нищо не можеш да направиш, макар и да умираш от глад, нито има с какво да я купиш, нито пък от кого да вземеш назаем. По дяволите с такава уредба!
Гжеля разправи как е по другите страни.
Всички слушаха и въздишаха жално, а Матеуш го прекъсна:
— Каква полза за нас, че другите добре се нареждали! Покажи на гладния пълна паница и я скрий, нека се нагълта с гледане! Добре са, разбира се, другаде има грижа за народа, а не е като у нас, дето всеки селянин расте като дива свиня на къра, а ще се съсипе ли, или ще израсне — боли ли го някой за това?… Само да плаща данъци, да пълни казармата и да не се противи на властта! Омръзнал ми е вече тоя живот и до гуша ми е дошло…
Гжеля го изслуша търпеливо и започна пак:
— Само един начин има да стане наше Подлесието.
Те се приближиха още повече, за да не изпуснат нито дума от казаното, но в същия миг такъв трясък раздруса кръчмата, та чак прозорците задрънчаха и музиката престана да свири. Един изтича да види какво е и после разправи със смях за станалото: Доминиковица бе причинила тази врява, тъй като дотърчала със сопа за синовете си, искала да ги бие и насила да ги закара у дома, но те се опрели, изхвърлили я из кръчмата и сега Шимек пие на провала, а Йенджих, вече здравата пиян, реве при огнището.