— Ами! Какво им е пак влезнало в главите! Малка ли разсипия ни сполетя зарад гората?… Една още неизлежали, друга беда искат да навлекат на селото! — викаха жените, а помощничката, иначе тиха жена, вдигна метлата срещу Гжеля.
— Ако караш хората на нова буна, на стражарите ще те обадя! Мързеливци недни, не им се работи, току само да се разхождат им дай! — се развика тя пред къщи.
А пък Балцерековица се нахвърли върху Матеуш:
— Кучетата ще насъскам по вас, безделници такива. С вряла вода ще ви попаря!
И всички като праг се изпречиха срещу увещанията, останаха глухи за съвети и молби. Нямаше начин да ги вразуми човек; развикаха се по всекиго, а много от тях вече и жално плачеха.
— Няма да дам на моя да иде! Ще се хвана за полата му й ако ще краката да ми отрежат, пак не ще се пусна!… Стига ни толкова тегло!…
— Дано ви гръм разтресе, кочани такива! — кълнеше Матеуш. — Разкрякали се като свраки на дъжд. Едно теле по-скоро ще разбере човешки език, отколкото жена умна дума! — оплакваше се той, дълбоко разочарован.
— Остави ги, Гжеля, няма да ги вразумиш: един хубав бой на всяка, па ако ще и твоята да е, тогава ще ни послушат — заканваше се той тъжно.
— Такива са, за една нощ не можеш да ги промениш! Другояче трябва да се постъпва с тях: да не им се противиш, да се съгласяваш и малко по малко да ги спечелваш на своя страна.
Така обясняваше Гжеля, без да отстъпва от делото, защото, ако и сам да беше против, но щом разсъди, че инак не може, отдаде му се с цялата си душа.
Той бе корав и неотсгъпчив мъж, а на каквото се решеше, трябваше да го извърши, па ако ще би не знам какво да бъде насреща му; та и сега пред нищо се не спираше. Затваряха вратите пред лицето му — през прозорците приказваше; жените му се заканваха — не се сърдеше, дори се и съгласяваше с тях, а където трябваше — и пригласяше, с много жени той заприказваше за децата, хвалеше домашната им уредност и чак най-после казваше, което имаше да каже, а не успееше ли, отминаваше. Цели два дена беше навсякъде из селото, по къщите, из градините, отиваше дори и на полето, заговорваше им за това, за онова и им казваше своето, а пък на онези, които отведнъж не се сещаха, рисуваше им с тояжката си по пясъка подлеските ниви, показваше им делниците и търпеливо разясняваше ползата за всекиго. Но въпреки тичанията напразно би било всичко, ако не беше помощта на Рохо. В събота след пладне, като разбраха, че не ще могат да направят нищо в селото, извикаха зад Бориновата плевня Рохо и му съобщиха своите намерения; те се боеха, че той ще бъде против.
Но Рохо помисли малко и каза:
— Това е разбойнически начин, но понеже за друг няма време, ще ви помогна с готовност.
И веднага отиде през градините при свещеника, който следеше как ратаят коси детелина. Ратаят после разправяше, че дядо поп най-напред се подсърдил на Рохо, крещял, запушвал ушите си, не искал дори и да слуша, но после седнали и двамата на слога и нещо дълго кроили. Види се, Рохо го убедил, защото надвечер, когато хората започнаха да се връщат от полето, той тръгна из село божем на разходка по хладовина, заглеждаше по портите, разпитваше за едно-друго, а най-вече с жените се разговаряше и най-сетне казваше тихичко всекиму поотделно:
— Добре са намислили момчетата. Трябва да се бърза, докато е време. Вие направете, каквото се иска от вас, пък аз ще отида при дворянина и ще се помъча да го склоня.
И тъй ги убеди, че жените вече не се противяха, а мъжете си казаха, че щом свещеникът ги съветва така, трябва да се направи. Още цяла вечер се съветваха, но сутринта в неделя бяха вече всички решени на едно.
Щяха след обедня да отидат заедно с Рохо при немците, защото той можеше да разговаря на езика им.
Това именно бе обещал Рохо на младите и те си отидоха, като подвикваха от радост; той седеше пред къщи у Боринови, прекарваше през пръсти зърната на броеницата си и мислеше за нещо.
Беше още рано, току-що бяха вдигнали софрата след закуска, та миризмата на скробта и на приправките дразнеше носа, а Петрек се протягаше след яденето.
Наставаше топло, но не душно време, ластовичките като куршуми пронизваха въздуха. Слънцето още се издигаше зад къщите, та из сенките им лъщяха изсушените тежки треви, а откъм полето повяваше пропит с дъх на жита прохладен ветрец.
В къщи бе тихо, както обикновено в неделя, жените шетаха и разтребваха стаите, децата бяха наобиколили паница пред къщи, хранеха се полека и се вардеха с писъци и с лъжици от Лапа, който силом искаше да яде с тях, свинката пъшкаше на слънце до стената, натискана от прасетата да им отпусне мляко, по-нататък щъркелът гонете кокошките и тичаше след жребчето, което вилнееше по двора; тук-там дърветата зашумяваха и овощната градина се залюляваше, а низ полето се носеше жужене на работливи пчели и звънки песни на чучулиги.