И над селото бе паднала неделна тишина, тук-там само се чуваха гласове. Някоя кокошка закудкудяка, край вира някъде със смехове и плискане се гонеха момчетия или патици закрякваха.
Улиците бяха пусти и блеснали на слънцето, рядко някой минаваше по тях, само нейде по праговете се решеха момичета и някой тихо свиреше на цафара.
Рохо прекарваше през пръсти броеницата си, ослушваше се от време на време и най-вече мислеше за Ягна. Той я чуваше да се върти из стаята, понякога се изправяше зад него, вървеше из двора и като се връщаше, оборваше поглед пред него и кървава руменина заливаше отслабналото й лице, та му стана дори жал.
— Ягушо — пошепна благо той, като я погледна.
Тя се спря със затаен дъх и чакаше какво ще рече, но той сякаш не знаеше какво да каже, измърмори нещо и млъкна.
Тя пак отиде в стаята си, седна при отворения прозорец, облегна се на рамката и насочи натъжен поглед към блесналия на слънцето свят, към онези бели облачета, които като бели гъски се рееха по ясното небе, и тежки въздишки се изтръгваха от гърдите й, а понякога сълзи капеха от зачервените й очи и се стичаха бавно по изпадналото й и отслабнало лице. Нима малко претегли през тия дни? Цяло село вика по нея като по краставо куче; жените се завръщаха гърбом, когато тя минеше, а някои и плюваха след нея. Приятелките й се правеха, че не я познават, мъжете се смееха презрително, а вчера дори най-малкото Гулбасче захвърли кал подире й и извика:
— Кметова любовница!
О! Сякаш ножове я пронизаха и от срам едва се не задуши!
Боже мой, нима бе виновна?… Упоил я беше, та нищо не знаеше що става на този свят… Нима можеше да се противи?… А сега всички против нея, цялото село бяга от нея като от побъркана и никой няма да я защити.
Ами къде да иде сега? Навсякъде затварят вратите си пред нея, на това отгоре са готови и кучетата си да насъскат по нея!… И при майка си дори няма за какво да иде: и тя я почти изгони въпреки молбите и плачовете й… и ако не беше Ханка, би направила нещо лошо със себе си… И така си е, само Антековица се погрижи човешки за нея, не отдръпна ръка за помощ и дори я бранеше пред хората…
„Пък не е и виновна, не! Кмета е виновен, че я прелъсти и я принуди да сгреши, но най-вече и за всичко е виновен този стар пън!“ — помисли тя изведнъж за мъжа си.
„Целия живот ми развали! Мома щях да си бъда и никой нямаше да ме обиди, не… И какво ли видях с него? Ни живот, ни свят!…“
Тъй си мислеше трескаво тя, жалбите й се разсейваха и на тяхно място изникваше силен яд и тъй я разпъваше, че дори се разтича по стаята.
„Наистина цялото ми нещастие е от него… и с Антек не би станало така… и кмета не би се решил… и… — оплакваше сетя. — Щях да си живея спокойно, както и по-рано, както всички си живеят… Изпречи го дявола на пътя ми, подлъга и майка ми с тия морги, а сега трябва да търпя… трябва… червеи дано го разнесат!“
Тя избухна и стисна злобно пестници и като видя през страничния прозорец коша от каруцата с болния под дърветата, отърча бързо при него, наведе се отгоре му и злобно процеди през зъби:
— По-скоро да пукнеш, куче такова дърто!…
Болният изблещи очи в нея и измърмори нещо, но тя избяга: хубаво й олекна — намери кому да стовари мъките си.
Ковачът стоеше на входа, когато тя се връщаше, но се правеше, че не я забелязва. Той заприказва по-високо на Рохо:
— Матеуш разправя, че ще ги водиш срещу немците…
— Помолиха ме, ще отида с тях у съседите — наблегна той.
— Пак дранголник си търсят. Разпенявили са се селяните срещу дворянина и смятат, че като отидат пак всички с тояги и вик, немците ще се изплашат и няма да купят Подлесието.
Той едвам въздържаше яда си.
— Па може и да се откажат от покупката, кой знае?…
— Как не, земята изпоизмериха, всички семейства надойдоха, кладенци копаят, камъни за основи карат…
— Знам аз добре, че още не са подписали акт при нотариуса.
— На мене се клеха, че всичко вече е свършено.
— Казвам това, което знам, и ако дворянина намери по-добри купувачи…