— И все пак няма да го купи Липци… никой не е гъбав с пари…
— Гжеля прави някаква сметка за това и чини ми се…
— Гжеля ли! — прекъсна ковачът изведнъж. — Гжеля иска да става големец, бунтува глупавия народ и го води към зло…
— Ще видим, ще видим какво ще стане! — казваше Рохо и се подхилваше, тъй като ковачът чак мустаците си скубеше от злоба.
— Яцек от канцеларията! — извика той, като забеляза разсилния на портата.
— За „Анна Мачвейовна Боринова“ писмо от канцеларията! — изрече Яцек и измъкна един плик от чантата си.
Ханка дотърча и неспокойно оглеждаше писмото, без да знае какво да го прави.
— Дай да го прочета — рече Рохо.
Ковачът искаше да надникне през рамото му, но Рохо затвори бързо писмото и рече най-спокойно:
— Съдът те уведомява, Ханко, че можеш да се виждаш с Антек веднъж в седмицата.
Ханка даде бакшиш на разсилния и се върна в стаята си, а Рохо, чак като си отиде ковачът, тръгна след нея и извика радостно:
— Друго пише в писмото, но не исках да ти го кажа пред ковача! Съдът ти съобщава да занесеш петстотин рубли гаранция или пък поръчители да посочиш и ще ти пуснат Антек… Що ти е?
Тя не отговори, глас не можеше да издаде, стоеше като вкопана, лицето й се изчерви, после побледня като стена, очите й се премрежиха от сълзи; тя разтвори ръце и с дълбока въздишка се строполи ничком пред иконите.
Рохо тихичко излезе, поседя пред къщи, отново четеше писмото и се усмихваше също така зарадван, но след малко пак назърна в къщи.
Ханка бе коленичила насред и се молеше с цялата си душа; чудно как не се пръсна сърцето й от радост и от благодарствен жар; откъслечните й въздишки и горещият шепот сякаш изпълваха цялата къща със светкавици, които удряха като сърдечен огън под нозете на света богородица Ченстоховска и се стичаха като жива кръв. Тя почти примираше от щастие, сълзите като порой се лееха, а заедно с тях се изливаха от паметта й всичките спомени от някогашни болки, спомените за всякакви обиди.
Най-после тя стана, изтри сълзите си и рече на Рохо:
— Сега съм готова за ново нещастие, защото, ако ще би и най-лошото да бъде, все не ще бъде това.
Той дори се почуди как толкова се беше променила: очите й светеха, кръвта нахлу в бледите й бузи, тя изправи снага, сякаш с десет години подмладена.
— Бързо се залавяй с продажбата, приготви колкото трябват пари и ще отидем да го освободим, ако може още утре или във вторник.
— Антек си иде! Антек си иде! — повтаряше неволно тя.
— Не разправяй. Като се върне, и без това ще се научат, иначе после ще трябва да казваме как са го пуснали с гаранция: ковачът няма да се заяжда с тебе.
Той я съветваше тихо. Тя тържествено обеща и повери тайната само на Южка, но едвам сдържаше небивалата радост в себе си; ходеше като пияна, постоянно целуваше децата, приказваше с жребчето, със свинката приказваше, с щъркела се закачаше, а пък на Лапа, който ходеше подир нея със скимтене и я гледаше в очите, като да разбираше нещо, шепнеше в самото му ухо като на човек:
— Тихо, щурчо, че господарят ти ще се върне!
Смееше се и плачеше едно след друго, дълго разправя за това и на Мачей, та той облещи очи и нещо фъфлеше с език. Тя забрави всичко и трябваше Южка да й напомни, че е вече време за черква. Хей, хвърчеше, хвърчеше от щастие, искаше й се да пее, искаше й се да литне по света и да вика на житата, които с шум се прекланяха до краката й, да вика на дърветата, на цялата земя:
— Антек си иде! Господарят ви ще си дойде!
Дори от радост взе да кани Ягна да идат заедно на черква, но Ягна не пожела, искаше й се да си остане у дома.
На нея никой не каза за Антек, но тя веднага се досети от недомлъвките и от онова, което вършеше Ханка. И нея обхвана тази новина и я разлюля с някаква тиха, радостна надежда, та без да обръща на нищо внимание, отърча у майкини си.
На лош час отиде там и случи на люта караница.
Защото Шимек веднага след закуска бе седнал до прозореца с цигара в уста, цвъкаше слюнки по стаята и дълго мислеше, дълго чака той, поглеждаше към брата си и най-после рече:
— Мамо, дай ми пари, че трябва да занеса на свещеника да извести годежа. Свещеника каза пред обедня да ги занеса.
— Ами за коя ще се жениш? — попита го майка му с подигравателна усмивка.
— За Настуша Голембова.
Майка му не се обади и се въртеше нетърпеливо около гърнетата на огнището. Йендрек притуряше на огъня дърва и макар че се бе силно разгорял, пак го духаше от страх, а пък Шимек, като почака малко, се обади някак по-решително: