— Цели пет рубли ми дай, че трябва и годеж да се тъкми…
— Годежари изпраща ли? — попита тя.
— Клемб и Плошка ходиха.
— И тя се съгласи, а? — Чак брадата й се тресеше от смях.
— Ами как!… Прие, разбира се.
— Намерила сляпа кокошка зърно, може ли да го не клъвне, такава голтачка!
Шимек се намръщи, чакаше да чуе какво още ще каже.
— Донеси вода от вира, а ти, Йенджей, пусни прасето, че квичи…
Те изпълниха почти безволно това, а когато Шимек пак се изтегна на пейката, а по-младият взе нещо да майстори под печката, старата даде твърдо нареждане:
— Шимек, занеси вода на юничката!
— Занеси й ти, не съм ти слугиня! — пробъбра гордо той и се простря още по-нашироко върху пейката.
— Чу ли що ти казах?!… Не ме карай да се ядосвам в света неделя…
— И ти чу що казах: пари ми дай и по-скоро!…
— Няма да ти дам и не позволявам да се жениш! — кресна му тя.
— И без твоето позволение ще се свърши работата.
— Мисли що приказваш, Шимек, и не се заяждай с мене!
Той се наведе изведнъж пред нея и обгърна покорно краката й.
— Та моля ти се, мамо, ето на̀, като куче скимтя!…
Сълзи го задавиха.
Зарева и Йендрек, и той целуваше ръка на майка си, прегръщаше краката й и я молеше заедно с брат си.
Тя с ярост ги отблъсна от себе си.
— Да не си посмял да ми се опираш, че ще те напъдя по света!… — кресна тя, като тресеше пестници.
Но Шимек вече не се боеше, майчините думи го шибаха като бич и той кипна, изправи се гордо и упорството на Пачешовия му род нахлу в главата му: той пристъпи малко и рече страшно спокойно, като я бодеше с пламналия си поглед:
— Пари ми давай по-скоро!… Повече нито ще чакам, нито ще ти се моля!…
— Не давам! — кресна му тя яростно и се оглеждаше да вземе нещо в ръка.
— Тогава самичък ще си ги намеря.
И той скочи като рис към раклата, с един удар откърти похлупака и заизхвърля дрехите от нея. Тя с врясък се хвърли да му попречи, опита се първо да го отстрани, но понеже той не отстъпи нито крачка, тя заби пръсти в косата му, а с другата ръка го заудря по лицето, по главата, заблъска го отзади и завика до небесата. Той се бранеше от нея като от досадна муха и не преставаше да тършува за пари, докато, ударен нейде в слабините, подскочи така ядосано, че тя цяла се просна на пода, но в същия миг скочи и като докопа ръжена от огнището, хвърли се отново върху него. Шимек не искаше да се бие с майка си, та само продължаваше да се брани, колкото можеше, и гледаше да издърпа желязото от ръцете й. Вдигнаха на глава къщата. Йендрек, занесен от плач, обикаляше отстрани и жално скимтеше:
— Мамичко, за бога, мамичко!
Ягна, която влезе тъкмо в това време, се спусна да ги разтърве, но напразно, защото, щом Шимек се изместеше и отскочеше настрана, майка му пак го настигаше като разярена кучка и млатеше, дето й попаднеше, та най-после, побеснял от болка, и той започна да отвръща. Вчепкаха се като кучета, търкаляха се по стаята, със страшна врява се блъскаха о стени и о покъщнина.
Надотърчаха отвсякъде хора и се опитаха да ги разтърват — но де можеха, когато тя се бе залепила като пиявица за него и като обезумяла биеше.
Докато най-сетне той я блъсна с пестница между очите, хвана я острани и я отметна като жъмка сено в стаята; тя сполитна и падна като труп връз нагорещената печка между врящите на огъня гърнета, тръбата се събори и всичко се разпръсна…
Разбира се, веднага я измъкнаха от огъня, но въпреки че беше страшно изпогорена, без да гледа запалената си фуста, тя пак налиташе към него.
— Махай се от очите ми, изрод проклети!… Махай се!… — ревеше тя като побъркана.
Трябваше насила да гасят огъня по нея и да я задържат, та поне изгорялото й лице да наложат с мокри кърпи, но и тъй тя пак се изскубваше.
— Дано очите ми не те видят вече… дано…
А пък Шимек едва дишаше, смазан и разкървавен. Той само гледаше опулено майка си, страх стисна гърлото му, разтресе се цял, без да може дума да произнесе и без да знае какво става.
Едва се бяха малко поуспокоили, когато тя внезапно се изскубна от ръцете на жените, скочи към пръта с дрехите зад огнището, засмъква от него дрехите на Шимек и взе да ги изхвърля през прозореца в градината…
— Махай се от очите ми! Нищо твое няма тука, всичко е мое, нито една леха няма да ти дам, нито залък хляб, ако ще би да пукнеш отглади! — крещеше тя с последни сили и надвита най-после от силните болки, падна с раздирателно пъшкане.