Понесоха я към леглото й.
Надойдоха хора, изпълниха стаята, тъпчеха се вече в отвода, а някои промъкваха глави и през прозорците.
Ягна не знаеше какво да захване, че старата просто ревеше от болки… Как да не реве, когато цялото лице и шията бяха облени с вряла вода, ръцете й изгорени от огъня, косата и очите също, та едва виждаше.
Шимек седна до стената в градинката, подпря глава на длани и сякаш замръзна, разкървавен, цял в синини и със съсирена кръв по лицето, той слушаше майчините си пъшкания.
Не след дълго дотърча и Матеуш, дръпна го за ръка и му рече:
— Ела при мене. Ти сега нямаш тука работа…
— Няма да дойда! Този имот е мой от баща ми и дядо ми и аз ще остана на имота си, няма да отстъпя! — говореше той с мрачна упоритост и пипаше несъзнателно с пръсти ъгъла на къщата. Не помогнаха нито молбите, нито настояванията. Той не мръдна от мястото си и престана да отговаря.
Матеуш седна до него и не знаеше какво да прави, а Йендрек събра изхвърлените клашници, гащи и ризи, уви ги в чаршаф и ги сложи нерешително пред брат си.
— Ще дойда с тебе, Шимек, където идеш ти, и аз ще дойда! — скимтеше разплакано Йендрек.
— Дявол да го вземе!… Казах, че няма да се мръдна оттука, и няма да мръдна!… — кресна той и блъсна с пестници в стената, та Йендрек приклекна от страх.
Те замълчаха, защото пак се зачуха страшните пъшкания от стаята: Ямброжи лекуваше болната, наложи изгорените места с прясно, несолено масло, после ги покри с някакви листа, върху които наслага кисело мляко, и всичко това уви с мокри кърпи. Заповяда на Ягуша често-често да залива изгореното със студена вода и отърча в черквата, защото камбанката заби.
Беше вече време за литургия, хората по всички улици вървяха към черква, коли тропаха и много познати се отбиваха при болната, та Ягна трябваше да затваря вратата от любопитните; само Шимерица остана при нея.
Наскоро всичко се успокои. Доминиковица се умири, от черквата се разнасяше тихата бръмчива музика на органа и гласовете на песните се носеха през градините като печално нежно шумолене.
Слънцето припичаше хубаво, дърветата стоеха неподвижни в пладнешкото затишие, само понякога някое клонче се залюляваше и сенките се раздвижваха, птичките млъкнаха, от време на време житата се полюшваха, звъняха с тихичко шумолене и развяваха светлите си гриви.
Момците все още седяха пред къщи. Матеуш приказваше тихо. Шимек само клатеше глава, а пък Йенджих лежеше пред тях и се взираше в дима на Матеушовата цигара, който като някоя синя паяжина се издигаше над стряхата.
Ягна излезе с ведро за вода към вира.
Тогава Матеуш стана и обеща да дойде пак след обед; той имаше намерение да отиде в черква, но като видя, че Ягуша седи над водата, приближи се до нея.
Ведрото беше наляно и тя държеше краката си във водата.
— Ягушо!… — пошепна той тихо, като се спря отстрани под елхата.
Тя бързо закри с вълненика коленете си и го погледна, но очите й бяха тъй изплакани и пълни с жал и мъка, та сърцето му се разтупа.
— Какво ти е, Ягушо? Болна ли си?…
Дърветата се залюляха без шум и посипаха върху русата й глава порой от трепкащи светлини и сенки като златнозелен дъжд.
— Ех, не… само че не ми е мил тоя свят, не… — и отвърна поглед от него.
— Ако мога нещо да ти помогна, да сторя нещо — рече сърдечно той.
— А? Тогава избяга из градините и не се вести вече…
— Защото ме обиди!… Смеех ли? Ягушо… — Той беше вече кротък и добър.
— Ами после виках след тебе, но ти не чу…
— Вика ли, Ягушо? Истина ли?!…
— Нали ти казвам! Можех да се разкъсам и никой нямаше и да се помръдне!… Кой го е грижа за сиротата?… Да те обиди и огорчи, всеки може!
Лицето й пламна, тя отвърна глава и неспокойно взе да бълника с краката си водата. Матеуш също се позамисли.
Пак настана тишина; музиката на органа се нижеше като тиха успокояваща лента, вирът поблясваше, кръгли вълнички излизаха като шарени змии откъм краката на Ягуша, покрай брега играеха сенки, а помежду им започнаха да прехвръкват вече погледите им и да се свъзват едни с други…
Матеуш изпитваше все по-силно влечение към нея: идеше му да я вземе като дете на ръце и с неизказана доброта да я прегърне и успокои…
— Мислех си, че сме скарани за нещо… — рече тихичко тя.
— Никога не съм ти сторил лошо… не помниш ли?