— Ех, може би лани, някога… а сега като приятели… като… — шепнеше тя необмислено.
Неочакван спомен го връхлетя, обзе го и яд, и ревност.
— Че си… че си…
Не, не може да махне от себе си онова, което го задушаваше, насили се и само рече късо и решително:
— Остани си сбогом!…
Трябваше да избяга, за да не й припомни за кмета.
— Бягаш, ами сега какво ти направих?…
Тя бе много изплашена и нажалена.
— Не… не… ами… — продума той бързо, като се взираше в сините й разплакани очи и го раздрусваше жал, умиление и гняв — само че прогони онзи негодник от себе си, прогони го, Ягушо!… — молеше той упорито.
— Та нима съм го викала? Нима го държа! — викна ядосано тя.
Матеуш стоеше озадачен и много объркан.
Плач я обзе, сълзите като град се сипнаха по разпаленото й лице.
— Какво зло ми стори тогава той… тъй ме упои… и никой няма да каже добра дума за мене, никой не се съжалява, а всички: удри я, утрепи я! Какво съм виновна?… А? — оплакваше се тя с болка на душата.
— Аз ще му платя на тоя гад! — избухна Матеуш, като вдигна пестници.
— Плати му, Матеуше! Плати му, пък аз ще ти… — добави ожесточено тя.
Той не се обади повече и отърча към черквата.
Още дълго седя тя при вира и си мислеше за Матеуш, че може би ще се загрижи за нея и не ще позволи вече да я обиждат.
— Па може и Антек — се сети ненадейно тя.
Върна се в къщи пълна с тихи и радостни предчувствия.
Камбаните забиха, народът излизаше от черква; в скоро време улиците загъмжаха и се огласиха от тропот на коли и от разговори, смехове и зазвънтяха из въздуха; хората вървяха на групи, спираха се тук-там пред портите, само пред Доминиковичини някак замлъкнаха, споглеждаха се и отминаваха с помрачени лица; дори никой не се отби при болната.
Разприказва се и цялото село, разприказваха се и къщи, и отводи, и прагове; гъмжеше и шум се вдигаше и из градините, тъй като хората сядаха да обядват на хладина под сенките на дърветата: навсякъде можеха да се видят наобиколили трапезите, навсякъде се чуваше стъргане на лъжици, тракане на паници; миризми на ястия и скимтеж на кучета се разнасяше из знойната тишина.
Само у Доминиковичини бе глухо и пусто. Никой не се погрижи да я посети. Старата простенваше в треска, Ягуша вече не я сдържаше: тя ту заставаше на прага, ту излизаше чак на пътя или пък дълго време гледаше тъжно през прозореца, а Шимек, както и по-рано, седеше отвън пред къщи. Само Йенджих се бе окопитил и се беше заел да готви нещо в другото отделение на къщата.
Късно след обед ги навести Ханка, но беше някак странна, за всичко разпитваше, безпокоеше се много за болната, крадешком със скрит поглед следеше Ягна и угрижено въздишаше.
Наскоро дотърча и Матеуш при Шимек.
— Ще дойдеш ли да идем при немците? — попита го той.
— Имота ми е бащин, не мръдвам от мястото си — повтаряше момъкът все своето.
— Настушка те чака, нали ще носите пари за обявяване годежа.
— Не отивам никъде, бащиния ми е…
— Глупаво магаре си! Кой ти казва да мръдваш… ако щеш, до утре седи! — ядоса се той и понеже тъкмо тогава Ягна изпращаше към портата Ханка, той тръгна с Ханка, без дори да погледне Ягна.
Запътиха се заедно към вира.
— Рохо върна ли се от черква? — заприказва Матеуш.
— Върна се; и много мъже вече чакат там.
Той обърна глава назад. Ягна гледаше към тях, та той бързо се обърна пак напред и попита тихо, без да гледа Ханка в очите:
— Истина ли е, че свещеника укорявал някого от амвона?…
— Ти сам чу, па и другите подпитваш.
— Когато отидох, той вече бе свършил словото си, казаха ми други за това, ама си мислех, че лъжат само за смях.
— И не една укори той… пестници чак разтърсваше… Да осъждаш високо другите и да хвърляш камъни по тях, е лесно — всеки може да го направи… ама никой не може да попречи на злото. — Тя беше твърде угрижена и ядосана. — А за кмета ни думичка не спомена, пък той е най-виновния тука — добави тя по-тихо.
Матеуш люто се разпсува и искаше за още нещо да пита, но не се реши. Вървяха мълчаливо. На Ханка й беше много мъчно от цялата тази работа.
То се знае, че Ягна има грях, то се знае, че е за осъждане, ама веднага да я укорява от амвона… това е вече премного… Жена на Борина е била… не някаква отрепка — си мислеше нажалено тя. — Каквото са имали помежду си, тяхна си работа, другите да не се бъркат.