— Благодарим, не ни е дълга работата, ще постоим.
— Не ще да е малка тя, щом цяло село сте дошли! — извика старият немец по полски.
— Защото всички еднакво са засегнати.
— Още три пъти по толкова останаха у дома! — рече натъртено Гжеля.
— Много ни е драго, а щом вие сте ни почели, та идвате първи, може би ще пиете с нас и по една бира… нали сме съседи… Момчета, я налейте…
— Пий си я сам! Виж го ти колко бил щедър! Не сме дошли за бира ние! — развикаха се по-буйните.
Рохо ги обузда с поглед, а старият немец рече твърдо:
— Щом е тъй, казвайте!
Настана тишина, чуваше се смутено и ускорено дишане. Липчените се скупчиха още по-близо един до друг, тръпки полазиха по всички, а немците, застанали като един, излязоха малко напред в сбита купчина и почнаха да мятат ядовити погледи към селяните, да дърпат брадите си, замърмориха и заприказваха нещо тихо.
Жените неспокойно поглеждаха през прозорците, децата се криеха из отводите, някакви грамадни рижи кучета ръмжеха до стените, а те доста дълго стояха едни срещу други в дълбоко мълчание като някое стадо овни, които вече гледат с кръвясали очи, тъпчат с крака, протягат гръбнаци, навеждат чела и всеки миг са готови да се нахвърлят едни срещу други с рогата си. Най-после Рохо наруши това мълчание:
— Дойдохме, изпратени от селото — той приказваше по полски, високо и изразително, — да ви помолим с добром да не купувате Подлесието…
— Да, да! То се знае! За това! — потвърдиха след него другите, като тропаха с тоягите.
Онези изведнъж се вдървиха.
— Какво казва тоя? Какво иска? Не разбираме! — разгълчаха се те, без да вярват на ушите си.
Тогава Рохо им повтори още веднъж, и то по немски, и едвам свършил, Матеуш изтърси запалено:
— И да се махате по дяволите, шалварановци такива!
Вдигна се врява, те внезапно скокнаха като попарени, струпаха се, загълчолиха разпалено, раздвижиха се и затупаха ядно с крака, а мнозина разтърсваха и пестници към селяните и заплашваха, но стоеха неподвижни като стена и святкаха с очи, стиснали зъби, само ръцете им трепереха.
— Да не сте полудели всички? — викна старият немец и вдигна ръце. — Забранявате ни да купуваме земя! Защо? С какво право?…
Рохо пак му изложи всичко спокойно, надълго и нашироко, но немецът, почервенял от яд, кресна:
— Земята е на този, който я плати!
— Така изглежда според вас, ама според нас е другояче — тя трябва да бъде на този, комуто е нужна! — рече тържествено Рохо.
— А как я искате, така даром или по разбойнически? — подиграваше се немецът.
— За тия десет пръста, малко ли е! — също така на подбив отговори Рохо.
— Глупости! Защо да си губим времето с игра на шикалки? Подлесието сме купили, наше е и наше ще си остане, а комуто не се харесва, добър му път и когато минава покрай нас, отдалече да минава! Е, какво още чакате?…
— Какво ли? Да ви кажем да не се закачате с нашата земя! — избухна Гжеля.
— Да се махате оттука, докато не сме ви почнали.
— Докато ви молим по съседски! — викаха други.
— Заплашвате. Ще се оплачем в съда! Ще ви научим вас! Още за гората не сте излежали, и това ще ви се прибави, та заедно да си го отработите! — присмиваше се старият, но вече трепереше от злоба, а другите едвам се въздържаха.
— Въшльовци проклети!
— Разбойници! Кучета крастави! — крещяха на своя език и се мотаеха в купчина като стъпкани червеи.
— Да мълчите, кучи синове, когато народа ви приказва! — изтърси им Матеуш, но те не се уплашиха, а все по-високо крещяха и всички вкупом се приближаваха напред.
Рохо се боеше от сбиване, та прибираше около себе си селяните, успокояваше ги и ги караше да стоят мирно, но те не можеха да се сдържат и викаха един през друг:
— Я изкрой по главата някого от края.
— Кръв малко да им се пусне!
— Ще им се поддадем ли бе, момчета?… С цял народ ли ще се подиграват!
— И няма ли да докажем ние правото си? — викаха други, като се разгорещяваха и все по-ядовито се приближаваха към тях, докато най-сетне Матеуш избутна настрана Рохо и изскочи пред немците, лъснал зъби като вълк.
— Слушайте, немци! — ревна той и протегна пестници. — Казахме ви по човешки, разбрано, а вие ни заплашвате със затвор и се подигравате с нас! Добре, ама ще обърнем и ние другото листо! Щом не щете с добро, и пред хората, и пред бога ви даваме клетва, че на Подлесието вие няма да достоите! Дойдохме с мир, а вие искате война! Добре, щом е война, нека бъде война! Вие имате съдилища на своя страна, имате власт, имате пари, а ние — едни голи ръце… Ще видим кой ще надвие! Па ще ви кажа и това, та да запомните… че огъня гори сламата, но и зидана къща разсипва… па и жито може да пламне, макар и на корена да е още… и добитък може да падне тъй, както си пасе на къра… та че и човек не може да избегне лошото… Хубаво да запомните думите ми: война и денем, и нощем, и на всяко място.