— Война! Война! С бога напред! — гръмнаха всички.
Немците скочиха към нахвърляните край стената върлини, неколцина изнесоха пушки, други пък камъни сграбиха, жените нададоха писък.
— Само да гръмне някой — и всички села ще дотърчат.
— Един ще застреляш, сине майчин, ама другите с тояги ще те пребият като краставо куче.
— Брей, шваби, не се закачайте, че със селяните наглава не ще излезете.
— Вашето месо и гладни кучета няма да го ядат.
— Барни ме, барни ме само, сине майчин! — заплашваха и се подкачаха самонадеяно липчени.
Те бяха изправени вече близо едни до други, гледаха се в очите, пристъпваха крачка по крачка, тропаха с тояги и усилено крещяха; псувните и заплашванията като камъни хвърчеха над главите им. Ръцете посягаха вече с разперени пръсти и мнозина подскачаха готови да започнат, но Рохо подбра своите хора и ги отдръпна надире. Селяните щат не щат се поизвръщаха, внимателно пазеха гърбовете си, тръгнаха си и още по-подигравателно викаха, като се обръщаха:
— Сбогом, свински бълвочи!
— Па чакайте, доде ви запее червения петел!
— Ще дойдем да потанцуваме с вашите момичета!
Те така заядливо бърбореха, че Рохо трябваше да ги усмирява.
Мрак падаше вече над земята, слънцето бе залязло, хладен вятър прегръщаше житата, та се накланяха и звъняха с класовете; тревите овлажняваха от сива роса, гласове на пищялки и детски врясъци се разнасях откъм село; из блатата се чуваше жабешки крекот, по целия свят се ширеше вече тиха, благоуханна вечер.
Селяните се връщаха полека, разкопчаните им клашници се развяваха като бели криле; те вървяха шумно и час по час се спираха; един вече пееше, та чак гората му отгласяше, други си подсвирваха от удоволствие, приказваха шумно и обгръщаха с пламнали очи подлеските земи.
— Лесно ще се подели тая земя! — рече Клемб.
— Ех, какви имоти могат да се изкроят тука като пчелни пити един до друг и всеки с ливадата му и с пасището му…
— Само да отстъпят немците! — въздъхна помощникът.
— Не се грижете, ще видите как ще отстъпят — уверяваше ги Матеуш.
— Взел бих ей тия ниви от края, до пътя — шепнеше Адам Причек.
— На мене пък ония в средата, с фигурката, ми харесват — рече друг младеж.
— Аз бих се натискал за ония откъм Воля.
— Хей, да мога да докопам мястото, дето са били градините на чифлика!
— Я го виж умника, най-хубавото иска!
— За всички, за всички има по имот — успокояваше ги Гжеля, понеже започваха вече да се спречкват.
— Ако дворянина се съгласи и ви даде Подлесието, голяма работа ви чака, голям труд — обади се Рохо.
— Ще смогнем, всичко ще смогнем — рече радостно Гжеля.
— Не е то страшна работа, когато е на свое!
— А бе то ние бихме се справили и с всичките земи на дворянина!
— Само да ни ги дадат, па ще видите.
— Да пуснем веднъж корени като дърво в земята, па нека дойде да ни махне някой, нека се опита!
Така се разговаряха те и вървяха все по-бързо, защото край селото вече се зачерня група жени, които търчеха да ги посрещнат.
XI
Развиделяваше се вече и целият свят се покри с мътната синина на зряла слива, когато Ханка спря бричката пред още потъналата в сън къща; но при резкия тропот децата изскочиха с крясък, а Лапа залая радостно и заскача пред конете.
— А къде е Антек? — викаше Южка от прага, като нахлузваше вълненика през главата си.
— След три дена ще го пуснат, но вече ще си дойде, няма лъжа — отговаряше спокойно Ханка, като целуваше децата и им раздаваше симитчета.
Витек също изтърча из конюшнята, а след него и жребчето, което с цвилене взе да се увърта около кобилата. Петрек измъкваше покупките из коша.
— Косят ли? — попита Ханка, като приседна на прага да накърми най-малкото.
— Петима захванаха вчера по пладне: Филип, Рафал и Кобус на отработка, а Клембов Адам и Матеуш с пари.