В стаята бе тихо и мъртво. През храстите, които предпазваха от жегата, се сипеше зеленикав сънен мрак. Мухи бръмчеха, а Лапа, който пазеше при господаря си, се прозяваше понякога и отиваше да се погали при Ягна, която по цели часове седеше неподвижна, без мисъл, напълно подобна на стълб.
Мачей вече не приказваше, не охкаше, а лежеше спокойно и непрестанно гледаше; ясните му и святкащи като стъклени топчици очи упорито следяха Ягна и като хладни ножове я пробождаха.
Напразно го отбягваше тя, напразно искаше да ги забрави: те я гледаха от всеки ъгъл, издигаха се във въздуха и все тъй страшно светеха и я привличаха, че тя им се отдаваше и гледаше в тях като в непроницаеми пропасти.
Понякога, сякаш стряскана от страшен сън, тя жално му се молеше:
— Недей ме тъй гледа, недей, че душата ми изтръгваш!
Той трябва да чуваше, защото лицето му се сгърчваше в някакъв ням вик, очите му гледаха още по-страшно и по посинелите му страни се стичаха едри сълзи.
Тогава тя избягваше вън, страхът я прогонваше.
Гледаше тя иззад дърветата към ливадите, пълни с народ и с весели разговори.
И се отдалечаваше с плач.
Отиваше у майкини си, но щом пъхнеше глава в тъмната стая, щом я лъхнеше миризмата на лековете, бързо се връщаше.
И пак плачеше.
Или отиваше зад къщи и се унасяше с тъжни очи по широкия свят. И още по-жално и с още по-голяма болка на душата плачеше болезнено като птичка със счупени крила, оставена от дружината си.
И тъй без промени минаваха ден след ден, Ханка все беше заета, както и цялото село, с коситбата и чак на третия ден остана в къщи още от сутринта.
— Събота е, сигурно днес Антек ще си дойде вече! — рече радостно тя и подреждаше къщата да посрещне мъжа си.
Мина вече пладне, а него още го нямаше. Ханка гледаше зад черквата, па отиваше чак и на тополовия път да види, но там бе пусто и тихо.
Хората започнаха да побързват с превозване на сеното, защото изглеждаше, че времето ще се промени: петлите пееха, слънцето страшно припичаше, оттук-оттам се издигаха тежки градоносни облаци, появяваха се и вихрушки.
Очакваха буря с проливен дъжд, а преваля само кратък, но обилен дъждец, който веднага попи в спечената земя и това си бе ползата от него, че се опресни въздухът.
Но вечерта бе малко по-хладна, из въздуха се носеше миризма на сено и на мокра земя, по улиците лежеше гъст мрак, месецът още не се показваше, небето висеше отгоре тъмно и нарядко само обковано със звезди, през овощните градини проблясваха прозорците и трептяха във вира като светулки. Навред вечеряха пред къщи, някой свиреше на цафара, а тук-там и смехове звънтяха, птичките се вече разпяха и полетата заприказваха с тихото цвъркане на щурците и с гласовете на яребици и дърдавци.
И у Боринови вечеряха пред къщи. Много хора имаше и се бяха разприказвали до прозореца, понеже Ханка бе поканила всички и богато ги гощаваше поради свършването на коситбата: разнасяше се миризма на пържени със сланина яйца, усилено стържеха лъжици и час по час се чуваше кресливият глас на Ягустинка, който предизвикваше гръм от смехове. Ханка постоянно притуряше от гърнетата и подканваше да се хранят и да не се стесняват, но с цялото си същество се ослушваше във всеки глас откъм пътя и всеки миг изтичваше до портата да поразгледа наоколо.
Ни следа от Антек. Веднъж се натъкна само на сгушената до плета Тереска, която като че ли чакаше някого.
Матеуш, който не можеше да приказва с навъсената и неразположена днес Ягуша, взе да се кара с Петрек, когато дотърча Йендрек за сестра си, че майка й я викала нещо.
Наскоро всички се разотидоха, само Матеуш се бави някак дълго и чак след доста време си отиде.
След малко Ханка излезна пак, напразно се взираше в тъмнината и току чу откъм вира гърлестия и ядовит глас на Матеуш:
— Какво си се помъкнала по мене като някое куче… няма да ти избягам… стига са ни подмятали езиците на хората… — и още нещо друго по-лошо каза, а в отговор се понесоха хлипаници и неудържим плач.
Но всичко това не развълнува Ханка. Тя чакаше мъжа си, какво я засягаха чуждите работи? Ягустинка разтребваше по къщи, а понеже малкото почна да се кошлеви, Ханка го взе на ръце, полюляваше го и отиде да повиди болния.
— Антек ей сега ще си дойде! — викна тя от прага.
Борина лежеше, загледан в пушещата над огнището лампичка.