— Днеска са го пуснали, Рохо е останал да го чака — повтаряше тя в самите му уши и следеше с радостен поглед неговите зеници, да види дали е разбрал, но като че ли тая новина не стигна до съзнанието му, защото той нито се мръдна, нито я погледна.
„Може вече да влиза в селото… може вече…“ — мислеше си тя и всеки миг изтичваше пред къщи. Тя беше тъй уверена, че ще си дойде, и тъй бе развълнувана от очакване, та просто не беше на себе си, по най-малък повод избухваше в смях, разговаряше си сама и сполиташе като пияна. Поверяваше на тъмнината надеждите си, дори и с кравите, като ги доеше, сподели радостта си: да знаят и те, че господарят им си иде.
И всяка минута чакаше тя, но вече с последни сили и търпение.
Наставаше нощ, селото заспиваше, Ягуша се върна от майка си и веднага си легна. След малко цялата къща бе заспала, само Ханка напразно чака пред къщи до късно през нощта, докато най-после, изгубила сили и силно разплакана, изгаси лампата и си легна.
Цял свят потъваше в дълбоката тишина на отмората.
Една по една светлините на селото гаснеха като склапяни от сън очи.
Месецът се източи на високото, осеяно със звезден трепет синьо небе, издигаше се все по-високо и летеше като птица, повлякла сребристи криле всред пустошта. Тук-там, свити като белезникави рунтави кълба, спяха облаци.
Всяка земна гадинка бе изморена, потънала в тих сладък сън, само някаква птичка извиваше нейде къдрави песнички и водите като че ли шепнеха нещо в просъница, а облените в лунния блясък дървета потръпваха понякога, като че ден им се привиждаше, понякога куче изскимтеше или прелитаща сова зашумеше с крила, а ниска омара почна полека и грижливо да прегръща полята като отрудена майка.
Изпод едва различаваните стени и из градините се разнасяше тихо дишане, хората спяха на открито, отдадени доверчиво на нощта.
Сънна тишина бе легнала и на Бориновата къща, само щурец църкаше при огнището и Ягушините дихания пърхаха като крила на пеперуда.
Трябва да беше вече късна нощ, първи петли пропяха, когато Борина се раздвижи на леглото си, като че се пробуждаше, а в същото време месецът удари в стъклата, плисна и заля лицето му с разкипяла сребърна светлина.
Той приседна на леглото, заклати глава и правеше усилия с гръкляна си да каже нещо, но из гърлото му се чу само едно хъркане.
Дълго седя той така, оглеждаше се безпаметно и понякога посягаше с пръсти по светлината, като че ли искаше да събере в шепа разтрептялата се река от лунен блясък, която го шибаше в очите.
— Съмва се… време е… — промърмори най-сетне той, като стъпи на пода.
Погледна през прозореца и сякаш събуден от тежък сън, стори му се, че е вече сред ден, че е заспал, а го чакат някакви бързи работи…
— Време е, време е да се става… — повтаряше той, като се кръстеше многократно и започваше молитва, оглеждаше се за дрехите си и посягаше за ботушите, където обикновено ги оставяше, но като не напипа нищо, забрави, всичко и безпомощно простираше ръце наоколо си; молитвата му се късаше и той само тук-там изговаряше безшумно някои думи.
В мозъка му изведнъж се сплъстиха спомени за някакви работи: ту отдавнашни неща, ту като че ли отгласи от това, което се вършеше около него през цялото му боледуване, проникваха те в него като малки дрипи, като бледи припомняния, като замръзнали движения на буците в стърнище, и сега внезапно се пробуждаше, намотаваше се в мозъка му и напираше навън, та той всеки миг се хващаше за някое привидение, но едва успял да се хване за него, привидението се разнищваше като гнила прежда в паметта му, а душата му се колебаеше като пламъче, което нямаше с какво да се подхрани.
Само толкова знаеше, колкото можеше да се присънва през ранна пролет на засъхнали дървета, че е време да се събудят от зимната си вкочанелост, време да изпуснат из себе си набраните сили, време да зашумят с вихрите сватбената песен на живота, а не знаят, че са безполезни сънищата им и напразни усилията…
Затова каквото и да вършеше, вършеше го като кон, пуснат на свобода след дългогодишно каране на градинарско колело: по навик той обикаля в един и същи кръг.
Мачей отвори прозореца и погледна навън, погледна в килера и след дълго мислене разбърка огнището, а после бос и по риза излезе вън.
Вратата бе разтворена, целият отвод бе залян от лунна светлина, пред прага спеше свит на кълбо Лапа, но при шума от стъпките му се събуди, заръмжа и като позна, че е свой човек, тръгна подир него.