Мачей се спря пред къщи, чешеше се по ухото и се мъчеше да си спомни какви ли бързи работи го чакат…
Кучето радостно скачаше въз гърдите му. Той го поглади като по-рано и загрижено разглеждаше наоколо.
Беше светло като ден, месецът вече се издигаше над къщата, така че синя сянка се спущаше по белите стени, водата на вира проблясваше като огледало, селото почиваше в дълбоко мълчание; само птици някакви цвърчеха като луди из гъсталака.
Ненадейно той си спомни нещо, та тръгна бързо из двора, всички врати бяха отворени момчетата хъркаха под стрехите на плевнята, отби се в конюшнята, потупа конете и те запръхтяха, па назърна и към кравите, който лежеха наредени, тъй че само задниците им се виждаха на светлото. После поиска да измъкне изпод навеса колата, дори потегли щръкналия процеп, но като видя светещия при кочината плуг, забърза към него и още нестигнал до там, забрави и за това.
Застана насред двора, като се обръщаше на всички страни, защото му се стори, че отнякъде викат.
Току пред него се издигаше геранилото на кладенеца и хвърляше дълга сянка.
— Какво има? — питаше той и се ослушваше за отговор.
Набраздената от светлини овощна градина сякаш му препречи пътя, сребреещите листа нещо тихо шепнеха помежду си.
„Кой ме вика?“ — мислеше си той, като се допираше до дърветата.
Лапа, който ходеше все до него, нещо заскимтя. Мачей се позапря, въздъхна дълбоко и рече весело:
— Нали, кучо, време е да се сее…
Но в миг забрави и за това; в паметта му всичко се разсипваше като сух пясък между пръсти; само все нови хрумвания го тласкаха нейде напред; мотаеше се той в тия измами като вретено в нишка, която вечно бяга, а е все на едно място.
— То се знае… време е да се сее… — каза той пак и тръгна бързо покрай навеса през прелеза, който водеше към нивите, натъкна се на нещастния сенарник, изгорен още през зимата и сега наново издигнат.
Изпърво искаше да го отмине, но внезапно отскочи. За миг му просветна в ума и той като светкавица се пренесе в миналото, измъкна из плета един кол, сграбчи го като вила с двете ръце и с ожесточен вид се спусна към стълбовете на сенарника, готов да бие и убива, но неуспял още нищо да удари, изпусна безпомощно кола.
Зад сенарника, от самия път и покрай картофите се простираше дълга изугарена нива; той застана при нея и я гледаше със смаяни очи.
Месецът беше вече насред небето. Земята се плакнеше в примъглени светлини и сякаш заслушана в мълчанието, лежеше украсена с бисерна роса.
Ненарушима тишина цареше в полето, замъглени далнини сливаха земята с небето, от лъките лазеха белезникави мъгли, влачеха се като прежди над житата и ги притулиха като във влажен и тънък кожух.
Високите белезникави стени на ръжта се навеждаха под тежината на класовете, увиснали като ръждиви пилешки клюнове, пшениците растяха право нагоре, стоеха горделиво и полъскваха с възчерните си пера, а овесите и ечемиците, едва братимили, се зеленееха като ливади в светлите завивки от мъгли и светлина.
Втори петли вече пееха. Късна нощ беше. Потънали в дълбок почивен сън, полята сякаш дишаха с тихичък шум и с някакво ехо на дневните трудове и грижи — както диша майка, когато си легне с доверчиво заспали в прегръдките й дечица.
Борина изведнъж приклекна на лехата и взе да слага в запретнатата си предница пръст, сякаш семе от приготвен за посев чувал, и като наслага толкова, че едвам можа да се изправи, прекръсти се, опита размаха си и почна да сее.
Наведен под тежината, крачка по крачка вървеше той бавно напред и с онзи благославящ полукръгъл замах сееше пръст по нивата.
Лапа вървеше след него, а когато на края някаква изплашена птица изскочи изпод краката му, подгони я за миг и пак се върна на вярна служба при господаря си.
А Борина, загледан напред в целия този вълшебен мир на пролетната нощ, вървеше тихо по лехите като някое привидение, което благославяше всяка бучка земя, всяко стръкче жито, и сееше, сееше неспирно, неуморно сееше.
Спъваше се о буците, олюляваше се в трапчинките, дори понякога и падаше, но нищо не съзнаваше, нищо не чувствуваше освен оная глуха и неудържима потребност да сее.
Вървеше той чак до края на нивата и щом свършеше пръстта, събираше друга и пак сееше, а когато на пътя му се изпречеха камъни или храсти, възвиваше настрани.
Тъй далече отиваше той, че птичите гласове вече не се чуваха и цялото село потъна нейде в мъгливата мрачина, а го обгърна неизгледното море на полята. Той потъваше в тях като заблудена птица или като отлитаща от земята душа — и пак се озоваваше близо до къщите, връщаше се пак в кръга на птичите гласове и в кръга на млъкналите за миг човешки грижи, сякаш изнесен повторно на брега на живия свят от шумната вълна на житата.