— Пущай браната, Куба, и лекичко! — викаше той понякога като че ли на ратая.
Така минаваше времето, а той неуморно сееше, спираше се понякога да си отдъхне и да протегне кости и пак се залавяше за тая празна работа, за тоя безполезен труд, за тия излишни грижи.
А после, когато нощта вече леко помътня, звездите побледняха и петлите запяха преди съмване, той тръгна по-бавно, по-често се спираше и като забравяше да нагребе пръст, сееше с празна шепа — сякаш до последна прашинка разсейваше себе си върху нивите на своите прадеди, всичките си преживени дни, целия си човешки живот, който му е бил даден, сега го връщаше на тия свещени ниви и на предвечния бог.
И в тия последни часове на неговия живот започна да става някакво чудо: небето посивя като конопено платнище, месецът зайде, угаснаха всички светила и целият свят внезапно ослепя и потъна в тъмни безредни глъбини, а някъде като че ли ставаше нещо съвсем непонятно и идеше през мрачините с тежки стъпки, та изглеждаше, че цялата земя се люлее.
Продължителен зловещ шум повя откъм горите.
Затресоха се самотните дървета, дъжд от изсъхнали листа зашумя по класовете, залюляха се жита и треви, а от ниските и разтреперани ниви се разнесе тих, тревожен, плачлив глас:
— Стопанино! Стопанино!
Зелените стъбла на ечемика се тресяха като от плач и с горещи целувки се прекланяха пред отрудените му крака.
— Стопанино! — като че ли скимтеше ръжта, препречваше му пътя и се тресеше с дребен град от сълзи. Някакви птици жално закрещяха. Вятър зарида над главата му. Мъгли го обвиха в мокра прежда, а гласовете все растяха, ставаха исполински и непрекъснато го шибаха с плач от вси страни:
— Стопанино! Стопанино!
Най-сетне той чу, огледа се наоколо и рече тихо:
— Та нали съм тука, защо, какво?…
Изведнъж всичко наоколо млъкна и само когато пак тръгна да сее с натегнала и празна шепа, земята като грамаден хор продума:
— Остани! Остани при нас! Остани!…
Той се спря смаян. Стори му се, че всичко тръгна срещу него, тревите пълзяха, разлюлените жита плуваха, обвиваха го дългите ниви, целият свят се надигна и се втурна върху него, та дори страх го обзе. Искаше да вика, но не можа да изтръгне глас от стиснатото си гърло, искаше да бяга, но не намери сили, а земята го хвана за краката, житата го оплитаха, браздите го задържаха, вкопчаха го твърдите буци, заплашваха го дърветата, като преграждаха пътя му, тръни го бодяха, камъни го раняваха, зъл вятър го гонеше, объркваше го нощта и гласовете, които шибаха по цял свят:
— Остани! Остани!
Изведнъж той замря, всичко притихна и се спря на мястото си, светкавица проясни очите му от смъртната тъмница, небето се разтвори пред него, а там в ослепителната светлина бог отец, седнал на трон от снопи, му протяга ръце и говори благо:
— Дойди при мене, човешка душичке. Дойди, измъчени рабе…
Залюля се Борина, разгърна ръце като във време на черковно възношение:
— Помилуй ме, боже! — продума той и се строполи по очи пред най-светото величие.
Падна и умря в часа на божията милост.
Съзори се над него, а Лапа дълго и жално виеше.
IV част
Лято
I
Така си умря Мачей Борина.
В къщи се бяха поуспали малко, че беше неделя; събудиха се едва когато Лапа залая и така скимтеше, така виеше, така се хвърляше към вратата, а като му отвориха, така дърпаше за дрехите и пак изтичваше навън и се обръщаше да види дали идват подире му, че нещо жегна Ханка.
— Я виж, Южко, какво иска това куче!
Южка затича весело след него, като подскачаше по пътя.
Доведе я до бащиния й труп.
Тя страшно изпищя. Изведнъж всички се насъбраха на нивата при стария, но виждаше се, че бе вече напълно вдървен. Той лежеше по очи, както бе паднал във време на кончината си, и с разперени кръстом ръце, сякаш в последна задушавана и гореща молитва.
Отнесоха го у дома и все още опитваха да го спасят.
Но напразно бяха всички опити, напусто беше всяка грижа и всяка помощ: труп си беше вече той, студен човешки труп.
Страшен плач се вдигна в къщи; Ханка се развика до небето, Южка с рев се блъскаше о стената, Витек бучеше заедно с децата, дори Лапа виеше на пътя, само Петрек се повъртя насам-натам, погледна към слънцето и пак отиде да спи в конюшнята.