А Мечей, проснат и вдървен, лежеше на леглото си с широко разтворена и оваляна в пръст уста, приличен напълно на изсъхнала на слънцето буца или на прогнил пън. Във вкочанелите си шепи стискаше пясък, а широко отворените му очи гледаха с такъв възторг и нейде тъй далеко, сякаш в широко разтвореното небе.
Но такъв страшен ужас на смъртта лъхаше от него и такава пронизителна суровост, че го покриха с плащ.
Понеже за един миг се разчу из селото, щом слънцето изскочи над къщите, и хората тичаха да видят. Час по час някой влизаше, повдигаше покривалото, вглеждаше се в очите му, коленичеше и изчиташе молитва; други пък кършеха отчаяно ръце и заставаха в жално смирение, съкрушени от божията сила над човешкия живот.
Само жалните оплаквания на осиротелите, които се носеха по цялото село, не утихваха нито за миг.
Чак когато дойде Ямброжи, той изпъди всички навън и заключи стаята, та заедно с Ягустинка и с дошлата да се помоли за душата на покойника Агата да подредят мъртвеца. Ямброжи правеше винаги с готовност това и често с шеги, но днес бе някак тежко на сърцето му.
— Толко ти е от човешкото щастие! — мърмореше той, като разсъбличаше умрелия. — Когато умирачката си хареса някого, сграбчи те за гръцмуля, прасне те по мутрата и ти метнеш петалата, де можеш да се опираш?…
Дори Ягустинка беше някак опечалена, защото рече жално:
— Трепеше се горкият по света и по-добре, че си умря.
— Ех, пък и лошо ли му беше!
— Ала и добро много не видя.
— Кому ли пък на тоя свят е много доброто! Ако ще да е и най-големия дворянин, ако ще да е и царя, и той се грижи, и той се мъчи и страда.
— Ех, това си му и остана, дето не видя глад и студ.
— Що е глада, старо! Грижите съсипват най-много човека.
— Право си е, не го ли знам по себе си! А нему Ягуша му вадеше душата, пък и децата не го жалеха.
— Децата му са добри и нищо лошо от тях не е видял човека — намеси се Агата, като прекъсна казваната си на глас молитва.
— Ти по-добре си гледай молитвата! Виж я пък нея, нарежда жалби за умрелия, а ушите й щръкнали за новини — изръмжа Ягустинка.
— Защото лошите деца не биха плакали толкова. Я чуй само…
— Да беше и на тебе някой толкова оставил, и ти седем пъти би се изпотила от рев по него!
— Я мълчете, Ягуша тича насам! — усмири ги Ямброжи.
Ягуша се втурна в стаята, застана насред като вкопана и не можеше ни дума да каже.
Тъкмо обличаха чиста риза на Мачей.
— Умрял! — изохка най-сетне тя, като впи в него изплашените си и обезумели очи. Страх схвана гърлото й, сърцето й като че ли се смръзна и тя едва успя да поеме дъха си.
— Не знаеше ли? — попита меко Ямброжи.
— У мамини спах и Витек току-що долетя, та ми каза. Истина ли е умрял? — попита тя изведнъж, като се приближи към него.
— Истина ами, нали за погребение го справяме, а не за сватба.
Тя още не можеше да разбере това, облегна се на стената, защото й се стори, че сън я натисна и мора я души, пък не може да се пробуди, ами се върти цяла в пот и в страшна мъка. Тя току излизаше от стаята, пак се връщаше и не можеше да откъсне очи от трупа, час по час скачаше от мястото си да бяга някъде и пак оставаше, час по час изтичваше зад къщи до прелеза и безсмислено гледаше към полето или сядаше на пейката до Южка, която ревеше, късаше косата си и жално нареждаше:
— О, татенце мой! О, татенце мой!
То се знае, че целият двор и цялата къща бяха пълни с плачове и жални хлипания. Едничка само Ягна, макар всяка костичка да се тресеше в нея, макар и някаква тежка болка да притискаше гърдите й, не порони нито сълза, не можа да извика, а само ходеше бледна и измъчените й от ужас очи блестяха.
Добре, че Ханка скоро дойде на себе си и ако и да поплакваше още, но вече внимаваше за всичко и се разпореждаше, както обикновено, та когато дотърчаха ковачът и жена му, тя вече беше съвсем спокойна.
Магда избухна в плач, а само ковачът разпитваше.
Тя му разправи поред как е станало.
— Добре, че му даде господ лека смърт! — пошепна той.
— Толкова се настрада, та му се и падаше такава.
— Бедният, чак на полето е бягал от смъртта!
— Снощи го видях, лежеше си тихичко както всякога.
— И нищо ли не каза? — попита ковачът, като търкаше сухите си очи.
— Ни думичка. Позавих го с юргана, дадох му, та пийна и си отидох.