— И останал самичък! Може би не щеше да умре, ако имаше някой да го пази — простена Магда през дълбоки хлипания.
— Ягуша спеше у майчини си, че старата е тежко болна. Все това ще се случи.
— Имало да стане и станало! И той ако не се належа болен, ами как, повече от три месеца има! А пък няма ли оздравяване, току по-скоро да си умре човек. Благодарим на бога, че вече се не мъчи — рече ковачът.
— Е па, нали знаеш, колко по доктори отиде, що лекове и всичко за нищо.
— То писано ли е да се мре, триста доктори за пара.
— Такъв домакин, такъв умник, божичко! — оплакваше Магда.
— Жал ми е само, че Антек не можа да го затече жив.
— Не е дете, няма да плаче. По-добре да се помисли за погребението.
— Истина, то пък като за пакост и Рохо го няма.
— Ще свършим и сами. Не се грижи, аз всичко ще направя.
Тъй отговаряше ковачът, който си придаваше тъжно лице, но друго нещо таеше в душата си, уж въздишаше, уж жалеше и бършеше сълзи, а не смееше да погледне човека в очите. Залови се да помага на Ямброжи и да приготвя облеклото на тъста си, зарад което дълго се рови между кълбетата прежда и другите вехтории в килера, по кътищата търси, дори и на тавана се качва уж за ботушите, които висяха там. Въздишаше синецът като мях, молитви четеше по-гласовито от Агата и все споменуваше добротата на покойния, но очите му непрестанно търсеха нещо по къщи, а ръцете му току се пъхаха под възглавниците или жадно тършуваха из сламата на леглото.
Дори Ягустина се обади хапливо:
— Дано намериш там нещо изсъхнало… па намериш ли, дръж да не ти избяга от кривачката, че е хлъзгаво…
— То не е твоя работа! — пробъбра ковачът и продължи вече нескривано да търси, където му попаднеше, дори не обърна внимание на Михал органистовия, който дотърча задъхан за Ямброжи.
— Ела в черквата, четири деца донесоха за кръщаване.
— Да почакат, няма да оставя човека неуреден.
— Аз ще те отменя, хайде иди, Ямброжи! — рече ковачът, сякаш искаше да се отърве от него.
— Дошъл съм, ще го притъкмя. Друг път я ми се случи, я ми се не случи такъв стопанин. Направи, Михале, каквото трябва в черквата, замести ме сега там, па нека обиколят със запалени свещи кръщелния олтар, все ще ти капне някой грош и друг. За органист се учи, а при нищо и никаква кръщенка не може да услужи — подхвърли той насмешливо след него.
Ханка доведе Матеуш да вземе мярка за ковчег.
— Къщата да му не жалиш, нека барем след смъртта си да се разположи клетия — рече тъжно Ямброжи.
— Божичко, приживе му беше тясно на толчав имот, а сега в четири дъски ще се смести — пошепна Ягустинка, а Агата прекъсна молитвата си и застена плачливо:
— Господар беше човека, господарски ще го и погребат, а сиромаха… знае ли до кой плет ще му е последното издихание. Вечна светлина да ти бъде! Вечна… — увлече се тя пак в молитвите си.
Матеуш поклати глава, отмери трупа, прочете молитва и излезе, па макар че беше неделя, веднага се залови за работа; в къщи имаше всички дърводелски сечива, а и сухи дъбови дъски отдавна вече чакаха на тавана.
Той набързо си притъкми тезгях в градината и току подвикваше на Петрек, когото му бяха дали в помощ.
Денят отдавна бе напреднал, слънцето весело и горещо светеше, та веднага след закуска жегата хубаво запрежуря и всички градини и ниви бавно потъваха в този развълнуван белезникав кипеж на разжарения въздух.
Повехналите овошки от време на време помръдваха листовце като потънала в жегата птица крилото си; празнична тишина обгърна цялото село, само ластовичките чуруликаха по-упорито и се совваха като безумни над вира. По пътищата всред сиви прахуляци затрополяха коли, народ от съседните села запристига на черква, та всеки миг някой забавяше хода на конете или спираше пред Боринови, дето седеше разплаканото семейство, поздравяваше и въздъхваше жално, като назърташе вътре през разтворените врата и прозорци.
Ямброжи залягаше усилено и бързаше до изпотяване да натъкми тялото на умрелия; бяха вече изнесли леглото в градината и постилките бяха проснати на плета, когато той завика на Ханка да му донесе хвойнови плодове, за да накади с тях стаята.
Но тя не го чу и като избърсваше сякаш последните сълзи, които сами се лееха по лицето й, гледаше непрестанно към пътя и се надяваше всеки миг за Антек.
Обаче часовете си течеха, а той не идваше; най-после тя реши вече да изпрати Петрек до града, за да разбера що става.