Тя дори не се закани, само стана и каза весело:
— Як, кучето, като кон… те такъв мъж да ми е…
Народът избухна в смях, а тя веднага си излезе с тихо роптание.
Но и кръчмата вече опустяваше, музиката млъкна, хората се разотиваха по домовете си или пък се събираха на купчини пред кръчмата, тъй като вечерта бе топла и ясна, месечината светеше. Само новобранците още бяха вътре, пиеха на провала и се провикваха, а Ямброжи, мъртъв пиян, излезе насред пътя и запя, като се кандилкаше от една на друга страна.
Излязоха и ония от стаичката, начело с ковача.
После, когато Янкел взе да гаси лампите, новобранците се източиха, хванаха се здраво под мишница и заградили целия път, вървяха и пееха с всичка сила, та дори кучетата се разлаяха и тук-там някой поглеждаше из къщите.
Само Куба спеше тъй дълбоко в пепелта, че Янкел трябваше да го буди, но той не искаше да стане, риташе, удряше във въздуха и мърмореше:
— Махай се, евреино! Както искам, така ще спя… господар съм, моя воля, а ти — крастав чифутин.
Кофата вода помогна, та стана и поизтрезня, но със страх и почуда слушаше, че пропил и дължи цяла рубла…
— Ами как? Две шишенца с арак… цяла херинга… тютюн… и още две шишенца… това цяла рубла ли е?… Ами как?… Два… — мяркаше му се нещо.
Най-после Янкел го склони и се споразумяха за пушката, която евреинът щеше да му донесе от панаира, а след пазарлъка му даде мастика…
Само овес Куба решително отказа да му донесе.
— Кубовия баща не е бил крадец и сина му не е крадец.
— Хайде, иди си, време е да се спи… пък аз трябва и да се моля.
— Тю!… спекулант такъв! Подучва към кражби и молитви ще чете… — промърмори Куба, като вървеше към дома, па взе да си припомня и пресмята, понеже никак не можеше да повярва, че е изпил цяла рубла… но още не бе изтрезнял, па и въздухът го обезсили, та все политаше към сградите или гредите за строеж, стоварени тук-там пред къщята, и псуваше…
— Главите си да изпотрошите… проклетници такива… изпопрепречили пътя… току само ядат… а свещеника напразно казва… а свещеника… — тук той се замисли и дълго пресмяташе, докато най-сетне се поопомни и такава печал го обзе, че се спря, заоглежда се наоколо, навеждаше се и търсеше да хване нещо твърдо… но веднага забрави, пипна се за косата и взе да се блъска по лицето с пестници и да вика:
— Пияница и бясна свиня си! Ще те замъкна пред свещеника, нека пред всичкия народ каже, че си куче и пияница… че два пъти по две шишенца… че си пропил цяла рубла… че си като говедо, дори нещо по-лошо… че си…
Внезапно го обхвана такава жалост към себе си, че седна на пътя и се разплака с глас.
Ясен и грамаден, месецът плуваше в тъмните простори, а тук-там нарядко като сребърни гвоздеи бляскаха звезди; мъгли като сива невидима прежда се раздвижваха над селото и се влачеха като покривка върху водите. Бездънна тишина на есенна нощ обгръщаше света, само тук-там се носеха песни на прибиращи се от кръчмата или кучешки лай.
А на пътя пред кръчмата Ямброжи залиташе насам-натам и непрекъснато пееше, докато изтрезня:
V
Наставаше все по-късна есен.
През опустелите и глухи поля се влачеха бледи дни и замираха в горите все по-тихи и по-бледи — сякаш свещени дарохранителници между догарящи големи свещи.
Всяка сутрин денят ставаше по-ленив, натежал от студ и цял в слана и в болезнената тишина на умиращата земя. Слънцето бледо и тежко изгряваше из дълбочините във венци от врани и чавки, които политваха нейде от изгрева, хвърчеха ниско над полята и глухо, дълго и тъжно грачеха… а след тях се носеше остър студен вятър, раздвижваше стегнатите води, попарваше останалата още зеленина и късаше от наведените над пътищата тополи последните листа, които се отронваха тихо, сякаш сълзи — кървавите сълзи на умрялото лято, и падаха тежко на земята.
Всяка сутрин селото все по-късно се събуждаше: стоката по-лениво излизаше на паша, скърцаха вратите и по-тихо се чуваха гласовете, заглушавани от мъртвилото и пустотата на полята, по-тихо и по-тревожно туптеше самият живот — па понякога пред къщите или по нивите се виждаха да спират внезапно хора и дълго да гледат в мрачната синя далечина и рогатите, мощни чела на говедата да се издигат над пожълтялата трева и с бавно преживяне да впиват поглед в далечното… далечно пространство… а от време на време глухо, жално мучене се понасяше по пустите поля.