А вятърът се усили и мощно удари в овощната градина, та всичко наоколо почна да се люшка, да шуми, да се блъска, разклати се и сякаш назърташе към посинялото лице на Борина; гледаше го замъгленият ден, гледаха го разлюлените дървета, а онези стройни и гъвкави като девойки ружи се навеждаха в ниски поклони през прозорците; час по час откъм двора влизаше някоя бръмчива пчела или пеперуда долиташе право към светлината на пламъка; ту заблудена ластовичка зачуруликваше над него, ту мухи хвърчеха, припълзяваха бръмбарчета и всевъзможни божи гадинки, а заедно с тях навлизаше в стаята тихо бръмчене и шум, и пърхане, и църкане, като че ли в един глас на жива сърдечна жалба:
— Умря! Умря! Умря!
И всичко живо се тресеше, хлипаше и се унасяше като в сподавено горчиво оплакване. По едно време току изведнъж настана тревожно затишие, всичко като че ли спотаи дъх и падна ничком на земята, тъй като из здрача на зората изгря червеното грамадно слънце, издигна се над света, обгърна го с властното си и животворно око и пак се скри в сплъстените облаци.
Целият свят посивя и не след много заръси ситен и топъл дъжд с обилни капки, та изведнъж цялото поле и всички градини зазвъняха в сипкав непрестанен шепот.
Разхлади се доста, замирисаха на хубаво пътищата, птиците запяха с все сила и в сивия разигран прахуляк, който обгърна света, пиеха зажаднелите жита, пиеха отпадналите листа, пиеха дърветата, пиеха пресъхналите гърла на потоците и спечената земя, пиеха дълго и с наслада и дишаха като че ли с благодарност.
— Бог да те възнагради, братко дъжде! Бог да те възнагради, братче облаче! Бог да ви възнагради!
Този именно упорит дъжд събуди Ханка, която спеше до самия прозорец, и тя първа скочи на крака.
Отърча и се развика към конюшнята:
— Петрек! Хайде ставай! Дъжд вали! Трябва да се бърза и да се прибере детелината, че за нищо няма да стане, като я навали! Витек, хайде бре, мързеливецо, изкарвай кравите! Хората ги вече изкараха! — викаше тя сърдито, като пущаше от гъсарника гъските, които с радостно погакване се затичаха към локвите.
Назърна при кравите и тъкмо изпъждаше свинете на двора, когато дотърча ковачът; решиха какво трябва да се купи за утрешната трапеза на третините, той взе пари и щеше веднага да замине за града, но вече от бричката я повика и рече тихо:
— Ханко, дай ми половината, зъб няма да обеля, че си опипала стария. С добром да е.
Тя почервеня като рак и буйно викна:
— Дрънкай си, ако щеш, пред цял свят. Я го гледай ти! Мисли човека, че всички са като него готови току да грабят.
Той я стрелна с очи, дръпна мустаци и шибна конете.
А Ханка се зае усърдно за работа, нали толчаво стопанство на нея гледаше; трябваше здраво да стъпи на краката си и главата да си поблъска, за да успее всичко. И заповедният й глас, както всеки ден, се разнасяше отсечено по целия двор.
На Борина запалиха две нови свещи и го покриха с чаршаф. Агата мърмореше молитви около него и често слагаше хвойнови зърна върху въглените.
Ягуша дойде от майкини си чак след закуска, но понеже и бе страшно да гледа мъртвеца, все се въртеше из двора и честичко поглеждаше към Матеуш, който бе пренесъл работата си на тока в плевнята; той бе свършил ковчега и тъкмо рисуваше на капака му бял кръст, когато тя застана на вратата.
Ягуша мълчеше и тревожно поглеждаше черния капак.
— Вдовица си сега, Ягушо, вдовица — пошепна той съчувствено.
— Е па — отвърна тя насълзено и тихичко.
Той гледаше кротко Ягуша, сега отслабнала и бледна като просфорка и тъй жаловита като обидено дете.
— Такава е орисията на човека — рече той тъжно.
— Вдовица съм, вдовица! — повтори и Ягна и сълзи напълниха сините й очи, а тежките въздишки дори късаха сърцето й; тя избяга зад къщата и без да се пази от дъжда, плака тъй дълго и с цялата си душа, та трябваше дори Ханка да я отведе в стаята, като се опитваше да я успокои и разтуши.
— С плач не ще го върнеш. И на нас не е леко, ала на тебе, сирота, навярно ти е много мъчно — говореше й тя благо.
— Плач като плач, ама и година няма да мине, па ще й запея ней такава нова сватбена песен, че ще се замае — обади се по своему Ягустинка.
— Не е сега време за шеги — скастри я Ханка.
— Самата истина си казвам, не е ли млада, не е ли хубава, не е ли богата? Като от кучета с прът трябва да се брани от мъжете.
Ягна нищо не отвърна, а Ханка изнесе на двора храна за прасетата и погледна към пътя.