— Борина съм аз от Липци и моля за божието милосърдие.
— Тъй ли много те измъчиха твоите братя, та напусна живота?
— Всичко ще кажа — отговаря Мачей, — само отвори ми врата, свети Петре, да се постопля макар мъничко от божието милосърдие, че съм изстинал като лед от земното лутане.
Свети Петър поотваря малко, но все още го не пуща и казва:
— Само че говори истината, че тук не можеш никого да излъжеш. Говори смело, душо, защо избяга от земята?
Мачей се строполи на колене, защото чу отдолу ангелско пение и звън от звънчета като във време на пренос в черква, и рече разплакан:
— Истината ще кажа като на изповед: не можах по-дълго да остана на земята, защото хората там вече като вълци въстават един срещу друг, защото там има само свади, караници и незачитане на бога… Не са хора това, свети Петре, не са това божи създания, а бесни псета, мръсни свине… И тъй лошо върви на земята, дето не може да се каже.
Изчезна всяко послушание, изчезна всяка почтеност, изчезна милосърдието, брат срещу брата въстава, деца срещу бащи и майки, жени срещу мъжете си, слуги срещу господарите… Никой никого не тачи, ни старост се почита, ни власт, ни свещеника дори…
Дявола царува в сърцата на хората и под негово водителство разпуснатост и пиянство, и злини се разрастват все по-бурно в душите.
Навсякъде измамник до измамник и на измамник налита.
Навсякъде само хитрост, шмекерия, потискане и кражба; току каквото имаш, стискай здраво в ръце, че ще ти го грабнат.
Най-добрата ти ливада — ще я опасат, ще я изпогазят.
Бразда една, ама ще преорат от чуждото.
Дори кокошка да излезе из двора ти, ще я хванат като вълци.
Парче желязо да забравиш или въженце, па ако ще и на свещеника да са, и него не пропускат, ще го задигнат.
Само пият водка, развратничат и за божията служба никак немарят; кучешките безверници и христоубийци, евреите дето са, сто пъти са по-почтени и повече страх имат от бога.
— И това в липченската енория ли става — прекъсна го свети Петър.
— И другаде не е по-добре, но в липченската вече е най-зле.
Свети Петър почна да кърши пръсти, да мръщи вежди, да върти очи, да раздрусва пестница към земята и рече:
— Такива ли сте били вие, липчените? Такива! Разбойници отвратителни, безверници от немците по-долни! А тези хубави години, дето ги имате, тези плодородни поля, пасища, гора на всеки… и тъй се ядете помежду си!… Ояли сте се, негодници такива! Ще разправя за това на бога, ще разкажа, за да ви постегне малко юздите той на вас…
Мачей започна усърдно да брани своите, но свети Петър се разсърди още повече, тупна с крак и викна:
— Не брани такива синове! Ще ти кажа само това: тия юди да се поправят в срок от три недели, да се покаят, че ако не послушат, ще ги притисна с един глад, пожар и болести, та ще ме запомнят измамниците недни!
Свещеникът говореше силно, та чак в сърцата проникваха думите му. Тъй укорително и с такъв гняв божи заплашваше той, тъй разтърсваше пестници, че хлипане се разнесе наоколо: народът плачеше, биеше се в гърдите и се покайваше…
А свещеникът се пооткашля и пак заговори за покойника как бе пожертвувал живота си зарад всички. И призоваваше към сговор. Призоваваше към справедливост. Призоваваше към разкайване за греховете, защото не се знае кому ще удари още сега последният час и ще трябва да се изправи пред страшния божи съд…
Дори самият дворянин изтриваше с длан очите си.
Но свещениците скоро свършиха опелото и си отидоха заедно с дворянина, а когато спуснаха ковчега в гроба и засипваха пръстта отгоре му, та затропа по капака, господи, то се вдигна писък, вик, вайкане, че и най-коравото сърце би се пръснало.
Ревеше Южка, ревеше Магда, ревеше Ханка и братовите деца, плачеха близки и далечни роднини, сродници и съвсем чужди, но най-сърцераздирателно виеше Ягуша, на която нещо тъй бе стиснало гърдите, та се бе забравила в плач.
— Ех, квичи сега, а какви ги не прави с покойника! — измърмори някой отстрана, а Плошковица добави, като изтриваше очите си:
— Така се изплаква милост да не я изпъдят от къщи.
— Мисли си, че някой е глупав да й повярва! — рече високо органистката.
Но Ягна вече е забравила за божия свят. Тя се строполи нейде на пръстта и така жално плачеше, като че връз нея се сипеше тая тежка и рохкава пръст, като че ли за нея бучеха тези тъжни камбанни звуци, като че ли нея оплакваха…
А камбаните непрестанно биеха, сякаш се оплакваха на небесата, и всичките плачове, хлипания и окайвания над пресния гроб бяха оплаквания от неумолимата участ и от вечната човешка несправедливост.