Скоро започнаха бавно да се разотиват. Тук-там само още някой произнасяше молитви за умрелите или печално замислено блуждаеше между гробовете. Другите се движеха бавно към домовете си и се оглеждаха в очакване, понеже Ханка и ковачът канеха някои на помена, както бива обикновено след погребение.
Когато притъпкаха пръстта върху гроба и забиха черния кръст над него, заобиколиха осиротелите и на голяма група си тръгнаха, като приказваха тихо, ожалваха ги и поплакваха от време на време.
В Бориновата стая бе наредено всичко, каквото трябва. Покрай стените бяха наслагани маси и дълги столици до тях, та щом насядаха, веднага им поднесоха водка и хлебчета.
Пийнаха, както е редно, в мълчание и достойнство, хапнаха по малко и органистът зачете от книга молитви, па после запяха упокойна за умрелия; пригласяха му с готовност и от сърце, като прекъсваха само когато ковачът пущаше пак в ход бутилката, а Ягустинка раздаваше хляба.
Жените се събраха в другото отделение, у Ханкини; пиеха чай и похапваха сладка пита, па запяха след органистката и пяха тъй искрено и жално, та чак кокошките закудкудячиха из градината, и така, като споменуваше почтено покойния, народът си хапваше, пийваше, поплакваше и пееше набожни песни за душата му, тъкмо както подобаваше за такъв случай и такъв стопанин…
Поменът бе богат, Ханка сърдечно подканваше, не жалеше ни ядене, ни пиене, та дори към пладне, когато мнозина се заоглеждаха за шапките си, поднесоха юфка с мляко, после изпържено месо със зеле и тлъсто сготвен грах.
— Някои и сватба такава не правят! — пошепна Болеславица.
— Та малко ли им остави сиромаха, а?
— Има на какво да си се радват, има.
— И сухи пари трябва доста да са пипнали…
— Ковачът се оплаква, че имало, ама уж се подянали някъде.
— Оплаква се, ама харно ще да ги е скрил.
Тъй приказваха тихичко помежду си жените, като изгребваха до дъно паниците и се пазеха да ги не види Ханка, която постоянно гледаше да не би да не стигне нещо. В другото отделение органистът, пийнал малко стана от мястото си до масата и с чаша в ръка заспоменува покойния тъй високо и с такива латински поговорки, та макар и малко да го разбираха, на всички насъбрани се доплака като при проповед в черква.
Глъчката се усилваше и лицата пламваха, тъй като бутилката с водка често обикаляше и приятно къркореше, та мнозина вече пипнешком търсеха по масата чашите си, а с другата ръка прегръщаха около врата съседа си и фъфлеха със заплетен език. Все още сегиз-тогиз някой повлечеше жална песен и се опитваше да изкаже помен за покойния, но вече никой не пригласяше, нито слушаше, защото всички приказваха на групи, кой с когото му се харесало, като се уверяваха в приятелство едни други и час по час се чукаха, а някои по-жадни за пиене се измъкваха тихичко навън и поемаха към кръчмата. Само Ямброжи днес съвсем не приличаше на себе си. То се знае, и той пи толкова, колкото и другите, па може и повече, понеже сам си искаше да му наливат, но седеше нейде в къта страшно посърнал, постоянно търкаше очи и тежко въздишаше.
Някой го побутна и искаше да изтръгне весела приказка от него.
— Не ме закачай, че съм нажален! — изломоти той. — Скоро, скоро ще умра… Само кучетата ще завият по мене и жена някое счупено гърне ще задрънка — мърмореше плачливо. — Ами как, бях на кръщенето на Мачей!… На сватбата му съм танцувал! Баща му, дядо му съм погребвал! Хубаво помня! Господи мой, Исусе, и толко много народ изпратих, на толко много други съм бил камбаната… Сега е време и за мене…
Внезапно стана от стола и излезе бързо в градината; Витек казваше после, че старият седял до късно зад къщи и плакал…
Разбира се, никой не се загрижи за него: всеки си имаше достатъчно свои грижи, при това към мръкване дойдоха съвсем неочаквано свещеникът и дворянинът.
Свещеникът успокояваше ласкаво осиротелите, галеше децата, разговаряше с домашните, дори с удоволствие пиеше чая, който Южка му бе поднесла, а дворянинът поприказва с тоя-оня за различни неща, взе подадената му от ковача чаша, пи за здравето на всички и рече на Ханка:
— Ако някому е мъчно за Мачей, на мене е най-мъчно, защото, да беше сега жив, на драга воля бих се сдобрил със селото. Може би щях да дам и онова, което по-рано искахте… — рече той по-силно, като се оглеждаше наоколо. — Но има ли с кого да поговориш за такова нещо? Чрез комисаря не искам, а от селото никой не се обажда пръв!…