Слушаха го внимателно и мислеха върху всяка негова дума.
Още нещо приказва той, но като че ли на стена приказваше: никой не се обади, уста дори не отвори, само одобряваха, почесваха се по челата и се споглеждаха многозначително. Като видя, че не ще успее да сломи тая зорка предпазливост, той покани свещеника и си тръгнаха, изпратени от всички чак до портата.
Едва след като си отиде той, те взеха да се чудят и усилено да размислят:
— Я гледай, я гледай, самия дворянин да дойде на селско погребение!
— Има нужда от нас, затова се докарва — рече Плошка.
— Защо пък да не е дошъл човека така, от добро сърце? — защити го Клемб.
— Стар си вече, но още ум нямаш. Кога ли е дошъл с добро сърце в село дворянина, а?
— Нещо го стяга чепика, щом е взел да търси помирение той!
— Само че такова, дето ще е по-потребно на него, отколкото на нас.
— Пък ние можем да почакаме, защо да не можем! — рече пияният Шикора.
— Ти можеш, ама другите не могат! — вресна ядосано Гжеля, братът на кмета.
Почнаха вече да се карат и обиждат, защото един приказваше едно, друг друго, трети нито с тези, нито с другите се съгласяваше, а някои мърмореха:
— Да даде гората и нивите, ще се спогодим.
— Няма нужда от спогодба, ще дойдат и нови дялове, па и без това всичко ще бъде наше. Нека тоя син майчин по просия да тръгне зарад пакостта, дето ни направи.
— Душат го евреите, затова скимти сега за помощ от селяните.
— А по-рано само знаеше да крещи: махай се оттук, простак такъв, че с камшика!
— Казвам ви: не му вярвайте на дворянина, че всеки дворянин само злото мисли на селския народ — викаше някой по-пиян.
— Я слушайте, стопани! — викна изведнъж ковачът. — Нещо умно да ви кажа: щом дворянина търси да се спогоди с нас, трябва да приемем, да се спогодим, да не чакаме на върба грозде.
При тия думи стана Гжеля, кметовият брат, и викна:
— Истина, самата истина ви казва човека! Хайде в кръчмата, там ще се поразговорим.
— А аз плащам за цялата компания — добави с готовност ковачът.
И без да се бавят, тръгнаха всички към портата.
Падаше вече вечерният здрач, кравите се връщаха от паша и по цялото село се разнасяха мучене, гакане, кръшни мелодии на цафари и детски песни и врясъци.
Въпреки несъгласието и възпротивата на жените, мъжете се запътиха наедно към кръчмата. Само Шикора вървеше малко надире, хващаше се за оградите и нещо дълго бълбочеше край тях.
Дълго време се чуваха по пътя, тъй шумно отиваха; мнозина дори, за да пооблекчат душата си, запяваха или пък разпалено викаха.
А у Боринови, щом си излязоха гостите и настъпи тъмната вечер, стана някак чудно тихо, пусто и тъжно.
Ягуша се мяташе из стаята си като птичка в клетка. Час по час изтичваше при Ханка, но като виждаше как всички се движат посърнали и убити, избягваше, без дума да каже.
Също като в гроб бе в цялата къща и след като привършиха работата около добитъка и вечеряха, макар че дрямка налягаше всички, никой не ставаше да отиде да спи. Седяха пред огнището и загледани в огъня, се вслушваха с тревога във всеки шум.
Беше тиха вечер, само понякога полъхваше вятър и зашумяваха дърветата; понякога плет изпращеше, стъклата на прозорците подрънваха или Лапа заръмжаваше и страшно се наежваше, а после наставаше дълго, безкрайно, напълно гробно затишие.
А те седяха все по-тръпнещи и тъй разтревожени, та час по час някой се прекръстваше и захващаше с разтреперани устни молитва, защото на всички вече се струваше, че нещо се движи някъде, че ходи по тавана, та чак гредите пукат, че слуша под вратите, че назърта през прозорците и се трие покрай стените, като че ли натиска ръчките на бравите и с тежки стъпки обикаля цялата къща.
Слушаха те пребледнели и със затаен дъх, сякаш замаяни.
Изведнъж кон запръхтя в конюшнята, Лапа силно залая и се спусна към вратата, Южка не можа да изтрае повече и изписка:
— Тате! Господи! Тате! — и заплака изплашена.
При тия думи Ягустинка щракна три пъти с пръсти и рече сериозно:
— Я недей рева! Пречиш на душата с миром да си отиде; плачовете я само задържат тука на земята. Разтворете вратите, нека си хвръкне тая пътница към божиите полета… Нека си полети с миром.
Отвориха вратата. В стаята зацари тишина и мъртвота, никой не се помръдваше, само пламналите очи блестяха и Лапа душеше по ъглите, поскимтяваше и въртеше опашка, като че ли се радваше някому, и сега вече всички най-дълбоко чувствуваха как помежду им някъде броди душата на покойника.