Най-после Ханка запя с развълнуван и сподавен глас:
И всички запригласяха с безкрайно облекчение.
II
Беше чудно хубав, истински летен ден.
Трябва да беше десет часът сутринта, защото слънцето висеше насред между изгрев и пладне и все по-горещо се издигаше по небето, когато всичките липченски камбани загърмяха с все сила.
Онази камбана, която наричаха Петър, гърмеше най-силно и пееше с цяло гърло, като когато някой пийнал мъж върви из пътя, сполита от единия край до другия и напевно разправя с гърлестия си глас на целия свят своите радости.
И другата, по-малката, за която Ямброжи казваше, че била кръстена Павел, биеше не по-тихо, а пригласяше разпалено, взимаше висок тон, провличаше и пееше до забрава с чистия си глас; звънеше тя като някоя девойка, когато я обземе любовен копнеж, или като някой пролетен ден, който се втурва в полята, провира се между житата и с цялото си сърце пее на ветровете, на нивите, на ясното небе и на собствената си радостна душа.
Третата — сигнатурката, чуруликаше като птичка и напразно се мъчеше да надпее големите, но не можеше, ако и да вдигаше врява с отсечения си и бърз глас, сякаш с детинско упорство. Звъняха те и образуваха отличен оркестър, в който и бас бръмчеше, и цигулка провличаше, и дайре весело звънкаше с дрънкулките си. Гърмяха те заедно и проглушаваха ухото с тържествения си и силен глас.
На събор тъй радостно приканват те богомолците, защото днес е свети Петър и Павел. Винаги този ден се празнува тържествено в Липци.
Пък и време отлично бе настанало: тихо, слънчево и хубава жега предвещаваше, но въпреки това още от зори на мегдана пред черквата продавачи бяха започнали да разполагат най-различни бараки, сергии и маси с платнени покриви.
Щом забиха камбаните и радостният им глас се понесе по света, скоро по сухите пътища и в облаци прахуляк все по-често затрополиха коли, па и пеши много се точеха: докъдето поглед стигаше, по всички посоки, по всички пътища и пътеки и между нивите се аленееха женски премени и се белееха развени клашници.
Идваха те, проточили се едни след други като гъски, и трепкаха в маранята и между зелените жита.
Слънцето все по-високо и по-високо изскачаше и плуваше като златна птица по ясното синьо небе. То блещеше и тъй щедро припичаше, че въздухът вече затрептя над полята. Понякога само още полъхваше приятен хлад откъм ливадите и залюляваше побелелите жита. Тогава и овесите зашумяваха тихичко, и младите пшенични класове се разтърсваха, а цъфналите ленове потичаха в синкави потоци като реки; но скоро всичко пак потъваше полекичка в слънчевата жарава и затишие.
Хей, радостен и истински ден за събор беше туй! Камбаните дълго биеха, звучните им гласове се носеха с такава сила по света, че чак билките се полюляваха и птичките пръхваха изплашени, но бронзовите им сърца биеха непрестанно, отмерено, силно и възвишено и към слънцето се въздигаше пленителна песен и вик!
— Помилуй ни! Помилуй! Помилуй!
— Майко пресвета! Майко! Майко!
— И аз моля! И аз! И аз! И аз!
Пееха те от все сърце и в същото време разгласяха тържествения празник.
И във въздуха някак се чувствуваше светият съборен ден: празник бе в окичените със зеленина къщи, които проблясваха отдалече като запалени свещи, в радостните гласове и в онова нещо, което човек не може да изкаже и което се издигаше над полята и изпълваше сърцата с мила тишина и радост.
Народът на тълпи бързаше на събора и прииждаше от всички страни. Над всички пътища непрестанно се виеха кълба от прахуляк, трополяха коли, коне цвилеха, прелитаха най-разнообразни гласове, високи разговори се преплитаха; понякога някой се навеждаше от каруцата и викаше на пешаците или пък окъснял просяк бързаше и жалостно си припяваше, а в колите някои шепнеха молитви и се оглеждаха наоколо с няма почуда, защото земята бе пременена като за сватба — цяла окичена с цветя и зеленина, цялата в птичи песни, в шум на жита и жужене на пчели; тя бе тъй чудна, необхватна, сватбена и свещена в своята животворна сила, та чак дъхът замираше на човека.
По слоговете дърветата стоеха като на стража, изправени и загледани в слънцето. Долу, докъдето око стига, се простираха зелените и шумни поля като възбунени води и като води понякога се люшкаха насам-натам и се удряха о всички пътища, слогове и ровове, които се мяркаха като цветни панделки, богато преплетени с пухкаво бяло, жълто и виолетово; защото цъфтяха ония тъй разнообразни ралички, цъфтяха съвлеци, които гледаха със спотаени и миризливи очи из гъстите жита, цъфтеше метличината, и то на малко по влажните места тъй гъсто, сякаш там бе слязло небето, на цели острови цъфтяха грахори, та лютичета, та жълтурчета и червени бодили, и огничета, и детелина, и парички, и лайкучки, и хиляди други, които само господ може да знае, защото само за него цъфтят те и така миришат, че просто мъгла се вдига над полята, все едно че свещеникът прекадява светото причастие.